Провинциални убийства [bg]

— Това някакъв номер ли е?

— Какво?

— Искам да кажа… Да не се опитвате да ме разобличите?

— Не ви разбирам, мис Леситър. Баща ви беше заявил, че си е бил вкъщи целия следобед. Просто питам дали би могъл да ни съдейства относно времето на прибирането ви.

— Ами… аз направо се качих в стаята си… така че… Не съм го видяла.

— Ясно. А вечерта?

— Нямаше какво толкова да правя тук и излязох да се разходя, както вече ви казах.

— По улицата, покрай полето, около осемстотин метра надолу по пътя и после обратно.

— Точно така.

— И не спирахте никъде, нито се отбихте у някого? — И преди да успее да му отвърне, той добави: — Моля ви, много внимателно си помислете, преди да отговорите.

Джуди се втренчи в него. Изражението му беше сериозно, окуражително и някак си знаещо. Беше му ясно, че тя се чуди за причината за толкова скорошното повтаряне на разпита.

— Ами… не съм сигурна, че помня… точно…

Прехапа долната си устна и я загриза нервно.

— Знам, че е трудно човек да промени показанията си, но ако трябва да се направи, то точно сега е моментът. Трябва да ви напомня, че укриването на информация, която би могла да помогне при полицейското разследване е нещо много сериозно.

— Но аз нищо не крия! Нищо, което би могло да ви помогне, тоест…

— Смятам, че трябва да ми позволите аз да преценя това.

— Да.

Тя пое дълбоко дъх. Дръпна се от мивката и застана права — напрегната и изпълнена със страх, като някой, който се готви за опасно гмуркане.

— Имам… тоест в приятелски отношения съм с Майкъл Лейси. От Хали Котидж. Нямах никаква вест от него от няколко дни и… Ами, той каза, че иска да ме нарисува й аз си помислих, че бих мота да се отбия… Разбирате ли, за да видя кога иска да започнем.

Барнаби слушаше съчувствено. В опита си да звучи небрежно, тя просто подчертаваше отчаянието си.

— И така, аз се приближих до къщата, но когато стигнах там… видях през прозореца, че той работи…

— През кой прозорец?

— Предният до верандата.

— Обикновено не използува тази стая, нали?

— Понякога — вечер. За да улови и последния лъч светлина.

— Да, разбирам. Продължавайте.

— Много се ядосва, ако го обезпокоят, когато рисува. Казва, че е много трудно да възвърне предишното си усещане. Така че си помислих, че е по-добре да не… ами… аз просто се измъкнах оттам.

— Смятате, че той не е разбрал, че сте била там?

— Да, сигурна съм. Бях много тиха.

Тя спря за момент и после, като вдигна за първи път поглед към Барнаби, избухна.

— Не трябва да вярвате на хорските приказки за Майкъл! Тук го мразят, защото не го е грижа за неща, на които те придават значение… дребни отегчителни неща. Той е свободен дух! Стига му да може да рисува и да се разхожда из гората, и да гледа небето… И е бил толкова нещастен. Катрин е типична буржоазка — интересува се само от материалните неща — и сега, след като мине сватбата, той ще остане съвсем сам…