Стоманена целувка [bg]

Продължавам да пиша усилено. Пръстите ми са дълги и големи и ръцете ми са силни. Чупя клавиши веднъж на всеки шест месеца. При това, когато не съм ядосан.

Пиша, чета, нахвърлям записки.

Научавам все повече за Червенокоска. Случаите, които е приключила. Състезанията по стрелба, които е спечелила (няма да забравя това, повярвайте ми).

Сега вече започвам да се ядосвам… Да, можеш да си купиш бургери „Уайт Касъл“ в бакалиите. Ще го направя. Но не е същото като да отида в ресторанта, обстановката, мирисът на мазнина и лук. Спомням си, че ходих в един близо до мястото, където израснахме. Братовчедка ми Линди от Сиатъл ни беше на гости. Средна по успех ученичка, като мен. Не бях излизал с момиче дотогава и се престорих, че тя не ми е роднина — представих си, че се целуваме. Отидохме да обядваме в „Уайт Касъл“. Дадох ѝ подарък за лъскавата ѝ руса коса, да я пази суха — прозрачна найлонова качулка за дъжд, която се сгъваше като пътна карта в малка кесийка, тъмносиня и избродирана с китайски мотиви. Линди се засмя и ме целуна по бузата.

Денят беше хубав.

Това беше „Уайт Касъл“ за мен. А Червенокоска ми го отне.

Вбесен съм, вбесен…

Взимам решение. От друга страна обаче, това не е решение, щом не зависи от теб. В случая нямам избор. В същия момент се разнася пронизителният звук на звънеца на вратата. Подскачам. Запаметявам файла на компютъра и прибирам хартиените носители. Щраквам домофона.

— Върнън, аз съм? — казва с въпросителната си интонация Алиша.

— Качи се.

— Сигурен ли си, че може?

Сърцето ми блъска в гърдите, като си представям какво предстои. Неизвестно защо, поглеждам към вратата на Стаята с играчките.

— Да — отговарям.

Две минути по-късно тя стои пред вратата. Поглеждам камерата. Алиша е сама (не е доведена с пистолет, опрян в главата, от Червенокоска, както си представям, че може да стане). Отварям ѝ да влезе и затварям и заключвам вратата. Неволно си помислям за каменна плоча, която се затръшва над крипта.

Няма връщане назад.

— Гладна ли си? — питам.

— Не.

Аз бях, но вече не съм гладен. Като имам предвид какво ще се случи.

Посягам да взема сакото ѝ, но после си спомням, че тя обича да го закача сама. Тази вечер Алиша е с дебелата си учителска блуза, поло. Тя поглежда стрелкащите се насам-натам рибки.

Червени, черни, сребристи, златисти.

Въпросът е като бучка, която силно пулсира в мозъка ми, точно там, където строшавам костта на някого, когото искам да убия.