Конан наемника [bg]

— Какво има? — попита Конан.

— Усещам… не съм много сигурен, но нещо като че ли идва насам и е заредено с магията на този свят.

— Що за същество е? — попита Елкуина.

— Не мога да кажа. Такова нещо съм виждал някога в спиритически транс. Не е като съществата в замъка, нито като демоните, които те довлякоха тук. Повече от това не мога да кажа.

— Надявам се да не е пак някой от онези скорпиони — каза Конан. — Един ни стига.

— Не — отвърна Рерин, — мисля, че не е, но… — Той погледна нагоре, зад Конан. — Вижте!

Конан и Елкуина проследиха показалеца му. Далеч пред тях на висок хребет зад дърветата видяха човек на кон. Когато конникът се обърна и погледна надолу към тях, дългото му наметало се изду от вятъра. Лицето му беше закрито от блестящ сребърен шлем, а от отворите за очите излизаше зловеща червена светлина. За оръжията му не можеха да кажат нищо от такова голямо разстояние, но от вида му личеше, че е боец. Конан си спомни, че демонът, когото беше питал за Елкуина, му беше казал: „Идва преследвач“.

— По-голям е от обикновен човек на кон, ако изобщо е човек — каза Конан. — Според мен това не е добро за нас.

— Мислиш ли, че е човек? — попита Елкуина Рерин.

— Не мисля, че тук има истински човешки същества — отвърна Рерин, — с изключение на нас и може би на робите, докарани от света на хората. Но какво е това същество, не знам.

Без никакво предупреждение съществото обърна коня си, препусна през хребета и миг по-късно се изгуби от погледа им.

— Не ми харесва този ездач — призна Елкуина.

Конан вдигна рамене.

— Нищо не мога да кажа в този проклет плътен въздух. Прилича на великан, но може и да е някакъв мираж, дължащ се на светлината или на въздуха.

Почти беше сигурен, че не е мираж, но не виждаше никакъв смисъл да споделя своите тревоги с другарите си. Ако съществото беше опасно, в което той не се съмняваше, щяха да имат достатъчно време да се тревожат, когато ги нападнеше.

Продължиха да вървят през гората, която постепенно оредя и премина в хълмиста местност с малки долчинки, ливади с оскъдна растителност и ниски дървета. Много приличаше на местността, където двамата с Рерин бяха влезли в Страната на демоните. Тук Конан се чувстваше по-спокоен, а и видимостта беше малко по-добра. Нямаше от какво много да се страхува дори на място като това, щом като се виждаше достатъчно ясно и имаше време да се приготви за отблъскване на атаката на врага.

Нощуваха в едно сечище и пекоха месо на пушлив огън — през деня Конан беше убил едно животно — далечно подобие на сърна, с копие, направено от права фиданка.

— Утре сутрин ще стигнем при портата — каза Рерин. — Сега усещам разстоянието до нея много по-ясно. Не е далеч.

— Какво ще кажеш за ездача, когото видяхме днес? — попита Конан. — Чувстваш ли и сега присъствието му?