Родени да убиват [bg]

— Сигурно ме смятате за кучка, а? — внезапно запита момичето.

— Не, нямам такова впечатление — отвърнах замислено.

Тя отмести очи, сякаш се боеше, че изражението ми ще издаде казаната лъжа.

— Трябваше да отида на погребението. Канех се… ама на… мразя погребенията. Сетне реших да изпратя картичка на баща й — той е такъв един симпатичен човек. Ама и това не направих. Ей такава съм си…

Сега ме погледна и с изненада констатирах, че в очите й има сълзи.

— Молила съм се за нея, г-н Паркър, а пък аз не съм по молитвите, но за нея се молих — да е добре там, където е сега и който е главен — Бог ли, Буда ли, Аллах ли, — да се грижи за нея. Грейс бе добър човек.

— И аз така мисля — рекох, а тя запали още една цигара. — А на наркотиците посягаше ли?

— Не, не, никога — енергично отрече Али.

— Като изключим тази идея фикс около баптистите, иначе изглеждаше ли депресирана или силно разстроена?

— Не повече от всеки нормален човек.

— Излизаше ли с някого?

— Имаше една-две романтични истории, но нищо сериозно поне последната година. Иначе би ми казала.

Гледах я внимателно, но чувствах, че говори истината. Сигурен бях, че Али Уин не е била в колата с Грейс онази последна нощ. Все повече и повече ми се струваше, че подходящата кандидатка за тази роля е Марси Бекър. Облегнах се на стола и се загледах в тълпите туристи и местни хора. Повечето носеха торби със сувенири, Маркови вина и бонбони, козметика и сапуни от „Ориджинс“, екзотични чайове в скъпи кутийки от „Джаксънс“. Мислех си, че Грейс би могла днес да бъде сред тях, една от тях. Мислех си също, че светът само губи от нейното отсъствие.

— Дали ви помогнах с нещо? — попита Али и усетих, че иска да си ходи.

— Е, някои неща се изясниха — отвърнах и й подадох визитка. — Ако се досетите нещо друго или се появи някой, който разпитва за Грейс, моля да ми се обадите.

— Непременно — рече и внимателно прибра визитката в чантата си.

Стана и понечи да закрачи встрани, сетне нещо я задържа и изведнъж постави ръка на рамото ми.

— Смятате, че е убийство, нали? — яркочервените устни бяха плътно притиснати една в друга и тя не можеше да сдържи треперенето на брадичката си.

— Да, така мисля.

Тя стисна рамото ми с пръсти, почувствах топлината им, сетне рязко се извърна и си тръгна. — Благодаря за кафето — рече през рамо и излезе.