Родени да убиват [bg]
- Автор: Коннолли Джон
- Серия: Чарли Паркър #3
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 954-733-190-6
- Переводчик: Светлозар Николов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Родени да убиват [bg]». Краткое содержание книги:
„Сензация! Триумф! Името на Джон Конъли често ще се спряга през новото хилядолетие.“ Паблишърс Уикли
„Ханибал Лектър ли? Нашето момче би го сдъвкало на закуска.“ Айриш Таймс
Е, почерпих я. Знаех, че ще говори, докато си има занимание. Все пак попитах:
— Не се ли безпокоите за ефекта на толкова много кофеин наведнъж?
Тя подръпна обичката в носа и ми се усмихна.
— А, не, първо ще ме умори тютюнът.
Харесваше ми това момиче въпреки цялата му превзетост и номерата от годините на хипарите. Очите й искряха на слънцето, дясната част на устата бе постоянно извита в нещо като самокритично-цинична усмивка. Видимо страшно обичаше външния ефект: пафкаше като комин, но не гълташе дима, а гримът бе нанесен изцяло с драматична цел. Предположих, че с поведението си може едновременно да събуди страх, раздразнение и похот в мъжете — зависи си от човека. И да върти някого на пръстчето си, ако, разбира се, има нужното самочувствие. Сега май го нямаше, но с времето щеше да дойде, сигурен бях.
— Разказвахте ми за Грейс — напомних й аз.
— О, да, да. Ама няма какво толкова да ви кажа. Честно. Тази семейна история с баптистите като че изсмукваше жизнената й енергия. Все ми говореше „Елизабет — това“, „Лайл — онова“. И накрая се превърна в стопроцентова досада, ви казвам. Въпросната Елизабет Джесъп я бе обсебила, не знам какво да ви кажа, май си бе внушила, че духът й се е вселил в самата нея. Ей такива работи.
— Значи е смятала Елизабет за мъртва?
Али кимна.
— А казваше ли защо?
— Имала такова чувство ли, усещане ли, Бог знае. Но нещата по едно време загрубяха, нали ви казах. Обясних й, че не може да спи повече у нас, защото новата ми съквартирантка се оплаква от нейните истории, което си бе лъжа. Това стана през февруари. Тя престана да идва и вече не се виждахме, май и не сме говорили между тогава и…
— Сигурно ме смятате за кучка, а? — внезапно запита момичето.
— Не, нямам такова впечатление — отвърнах замислено.
Тя отмести очи, сякаш се боеше, че изражението ми ще издаде казаната лъжа.
— Трябваше да отида на погребението. Канех се… ама на… мразя погребенията. Сетне реших да изпратя картичка на баща й — той е такъв един симпатичен човек. Ама и това не направих. Ей такава съм си…
Сега ме погледна и с изненада констатирах, че в очите й има сълзи.
— Молила съм се за нея, г-н Паркър, а пък аз не съм по молитвите, но за нея се молих — да е добре там, където е сега и който е главен — Бог ли, Буда ли, Аллах ли, — да се грижи за нея. Грейс бе добър човек.
— И аз така мисля — рекох, а тя запали още една цигара. — А на наркотиците посягаше ли?
— Не, не, никога — енергично отрече Али.
— Като изключим тази идея фикс около баптистите, иначе изглеждаше ли депресирана или силно разстроена?
— Не повече от всеки нормален човек.
— Излизаше ли с някого?
— Имаше една-две романтични истории, но нищо сериозно поне последната година. Иначе би ми казала.
Гледах я внимателно, но чувствах, че говори истината. Сигурен бях, че Али Уин не е била в колата с Грейс онази последна нощ. Все повече и повече ми се струваше, че подходящата кандидатка за тази роля е Марси Бекър. Облегнах се на стола и се загледах в тълпите туристи и местни хора. Повечето носеха торби със сувенири, Маркови вина и бонбони, козметика и сапуни от „Ориджинс“, екзотични чайове в скъпи кутийки от „Джаксънс“. Мислех си, че Грейс би могла днес да бъде сред тях, една от тях. Мислех си също, че светът само губи от нейното отсъствие.
— Дали ви помогнах с нещо? — попита Али и усетих, че иска да си ходи.
— Е, някои неща се изясниха — отвърнах и й подадох визитка. — Ако се досетите нещо друго или се появи някой, който разпитва за Грейс, моля да ми се обадите.
— Непременно — рече и внимателно прибра визитката в чантата си.
Стана и понечи да закрачи встрани, сетне нещо я задържа и изведнъж постави ръка на рамото ми.
— Смятате, че е убийство, нали? — яркочервените устни бяха плътно притиснати една в друга и тя не можеше да сдържи треперенето на брадичката си.
— Да, така мисля.
Тя стисна рамото ми с пръсти, почувствах топлината им, сетне рязко се извърна и си тръгна. — Благодаря за кафето — рече през рамо и излезе.
През остатъка от следобеда си купих някои дрехи. Гардеробът ми напоследък бе чувствително изтънял. Сетне тръгнах към „Старбъкс“ на „Нюбъри“, за да прегледам пресата. Стар навик — чета „Ню Йорк таймс“ почти всеки ден. Днес обаче се почувствах малко гузен при купуването му: все едно бях го направил, за да го свия на четири и да зашлевя бостънския кмет през лицето.
Отначало не забелязах началото на информация крайно вдясно на първа страница; усетих се чак когато видях продължението и снимката на страница седма. От нея ме гледаше мъж в черно-бяло с черна шапка на главата. Незабавно си го спомних — същото лице, което бях зърнал в мерцедеса на влизане в алеята пред дома на Джак Мерсие. Същият, когото видях и на снимка, заедно с трима други, в кабинета на Мерсие. Името му бе равин Йоси Епстайн и бе мъртъв.