![Вълкът през зимата [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/0/7/vlkt-prez-zimata-bg-download.jpg)
Вълкът през зимата [bg]
- Автор: Коннолли Джон
- Серия: Чарли Паркър #12
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 9789547338852
- Переводчик: Йорданка Пенкова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Вълкът през зимата [bg]». Краткое содержание книги:
Излязохме от кабинета му. Морланд предупреди секретарката, че отива до черквата. Тя се изненада, но нищо не каза.
- Тази жена, Ани Бройър, мислите ли, че е мъртва? - попита той, когато излязохме от сградата.
- Не знам - отвърнах. - Надявам се да не е.
- А ще продължите ли издирването?
- Вероятно.
- И кой ви е наел?
- Никой не ме е наемал.
- Тогава защо я издирвате?
- Защото никой друг няма да го направи.
Морланд премисли внимателно думите ми, а после ми каза да карам след неговата кола.
Все още клатеше глава, когато потегли.
23
„Благословената черква на паството на Адам преди Ева и Ева преди Адам“, ако трябва да използвам пълното ѝ название, бе разположена сред гора на близо километър северозападно от Проспъръс. Виещият се между дърветата път с надпис ЧАСТЕН, който бе преграден с верига и катинар и за който Морланд имаше ключ, ни доведе до желязна ограда, боядисана в черно, зад която се намираха старото гробище на града и самата черква. Морланд паркира върху тясна ивица трева до оградата, а аз спрях на пътя. В оградата имаше порта, също с верига и катинар, но когато пристигнахме, тя беше отворена.
- По пътя позвъних на пастор Уорънър и го помолих да се присъедини към нас - каза Морланд. - Въпрос на добри обноски, нищо повече. Той отговаря за черквата. Аз имам ключ, но само за извънредни случаи. Оставил съм тези неща на него.
Огледах се, но никъде нямаше и следа от пастора. Черквата беше дори по-малка и примитивна, отколкото бях очаквал, със стени от грубо издялан сив камък, и беше обърната на запад, вместо, както обикновено, на изток. Обиколих сградата, но не ми отне много време. Тежката дъбова врата като че ли беше единственото място, откъдето можеше да се влезе или излезе, имаше само два тесни прозореца на северната и южната стена, затворени отвътре със стъкло, а отвън с решетки. Стената зад мястото, където предполагах, че се намира олтарът, бе празна, без прозорци. Покривът бе сравнително нов и не съответстваше на старите камъни.
Основните декоративни елементи, „зелените лица“, с които черквата беше известна, бяха разположени в горните ъгли на всяка стена, където се срещаха и създаваха нещо като подобие на двуликия Янус. Впечатлението се допълваше от това, че орнаментите от бръшляни и клонки пропълзяваха между лицата и продължаваха по цялата ширина на стените, затвърждавайки представата за общото им начало. Вековете бяха оставили своите следи върху тях, но те не бяха толкова забележими, колкото можеше да се очаква. Лицата надничаха измежду сложните композиции от каменни листа, които образуваха нещо като защитна преграда около тях. Напомняха ми за детството, за приказките и как понякога - в зависимост от светлината и ъгъла, от който ги гледаш - белезите по дънерите на много старите дървета заприличват на разкривени, страдалчески човешки фигури.
Но онова, което ме порази най-силно, бе откритата злонамереност в изражението им. Те не излъчваха доброта и надежда. Вещаеха само зло за всеки, който ги погледне. Помислих си, че тези глави бяха също толкова подходящи за черковна украса, колкото и изображенията на порнографски сцени.
- Какво мислите? - попита Морланд, когато се присъедини към мен.
- Никога не съм виждал подобно нещо - отвърнах и това бе най-неутралният отговор, който ми хрумна.
- Вътре има още. Това е само встъплението.
Като по даден знак вратата на параклиса се отвори и отвътре излезе мъж.
- Пастор Уорънър - представи го Морланд. - А това е господин Паркър, детективът, за когото ти казах.
Уорънър не изглеждаше така, както си представях пастора на черква, стара почти половин хилядолетие. Носеше джинси, протрити работни ботуши и кафяво велурено яке, което имаше вид на дреха, към която инстинктивно посягаш, когато искаш да ти е топло и да се чувстваш удобно. Наближаваше петдесетте, темето му силно оплешивяваше, а докато се ръкувахме, видях и почувствах мазолите на дланта му и усетих лек мирис на дървени трупи и стърготини по него.
- Наричайте ме Майкъл - каза той. - Радвам се, че бях наблизо, за да ви посрещна.
- Тук някъде ли живеете? - Не бях видял друг автомобил, когато пристигнахме.