Нефритеният трон [bg]

— Лорънс, тези хора са оковани във вериги. Какво ли са направили? — попита той, изваден от апатията си. — Не може всичките да са престъпници. Виж, там има едно малко дете, и още едно…

— Не — отвърна Лорънс, — това е кораб, който превозва роби. Моля те, не гледай.

Той се бе опасявал от този момент, затова бе правил бегъл опит да обясни на Темерер идеята на робството. Не успя, както поради собственото си омерзение, така и заради затруднението на Темерер да схване понятието собственост. Сега Темерер не го послуша, а продължи да гледа с нервно махане на опашка. Товаренето на кораба продължи цяла сутрин и горещият вятър донесе от брега киселата миризма на немити, потни и болни вследствие на мизерията тела.

Най-накрая приключиха и корабът излезе от пристанището със своя злополучен товар и вдигна платна, като остави фина бразда, минавайки покрай тях. Вече бе развил прилична скорост и матросите се суетяха по такелажа, но половината от екипажа бяха просто стражи, които скучаеха по палубата с мускети и канчета грог в ръце. Те огледаха Темерер с любопитство. Лицата им бяха безизразни, потни и прашни. Един от тях дори вдигна пушката си и се прицели, все едно ще стреля.

— На оръжие! — викна лейтенант Ригс още преди Лорънс да реагира и тримата стрелци на палубата незабавно вдигнаха пушки.

Мъжът на отсрещния кораб свали своя мускет, захили се, показвайки силно пожълтели зъби, и се обърна със смях към другарите си. Темерер прибра яката си, но не от страх, защото от такова разстояние куршумът от мускета би му нанесъл по-малко поражения, отколкото един комар на човек, а по-скоро от отвращение. Той изръмжа ниско и почти си пое дълбок подготвителен дъх. Лорънс сложи ръка на хълбока му и каза тихо:

— Не. Няма смисъл.

Той остана при него, докато бригът стана само точица на хоризонта и изчезна от погледите им. Дори след като си замина, Темерер продължи недоволно да мята опашка.

— Не съм гладен — каза, когато Лорънс му предложи храна.

Отново стана много тих и от време на време несъзнателно дращеше с нокти по палубата, произвеждайки ужасен стържещ звук.

Райли бе в далечния край на кораба и крачеше по палубата на юта, но много от моряците бяха достатъчно близо, за да чуят разговорите. Те спускаха лодката и офицерската баржа и се подготвяха за пренасяне на провизиите под ръководството на лорд Пърбек. Във всеки случай нищо не можеше да бъде казано на висок глас и светкавично да не обиколи палубата. Лорънс съзнаваше, че е доста грубо да критикува Райли на борда на собствения му кораб, дори между тях да не тлееше вражда, но накрая не се сдържа.