Ловът [bg]

Поглеждам към момичето хепър.

— Какъв му е проблемът на това? — питам и соча към Епап.

Момичето хепър се взира настоятелно в мен.

— Какво каза?

— Какъв му е проблемът на това? Защо то се гневи така?

Момичето хепър пристъпва към мен, докато не се доближава на около метър. Преди да се усетя, ръцете й се стрелват към мен и тя ме перва отстрани на главата.

— Хей…

— Недей.

— Какво недей? — питам аз и опипвам главата си. Няма кръв, само неприятното усещане от унижението.

— Не го наричай „то“. — Тя се навежда и грабва шепа пръст. — Към пръстта можеш да се отнасяш като към неодушевен предмет. Също и към дървото. Зеленчуците. Сградите. Ако броиш нас за „то“, това е обида. Какъв ти е проблемът? Какво те прави толкова надменен и важен? Ако ни смяташ за животни, по-добре да си вървиш и да не ти хрумва да идваш повече. А и ако смяташ нас за животни, то ти не си нещо много повече.

— Права си — отговарям аз, а едната страна на главата все още ме боли. — Моля за извинение.

Но в съзнанието ми между мен и тях съществува огромна разлика. Те са диви, нямат култура и образование. Аз не съм нищо подобно. Аз се боря за оцеляването си, справям се сам, цивилизован и образован съм. Сравнени с мен, макар и да са от моя вид, те не представляват нищо. Но след като са ми нужни, за да оживея, ще се преструвам, ако трябва.

— Не го казах нарочно. Не съм искал да би обидя. Чуй ме, Сиси, съжалявам. Епап, съжалявам.

Тя се взира в мен, без да е особено впечатлена.

— Бива те да дрънкаш глупости. — Напрежението нараства, тъй като останалите хепъри осмислят казаното от Сиси и Епап и също започват да ме гледат с подозрение.

Малкият Бен слага край на това.

— Ела, ще ти покажа любимия си плод. — После се втурва към мен, сграбчва ме за ръката и ме затътря до едно близко дърво.

— Бен, недей — крясва по нас Епап, но ние вече сме се отдалечили.

— Хайде — настоява и подскача, за да улови висящ на един от по-ниските клони плод. — Това дърво ражда най-хубавите ябълки. Южното дърво също дава ябълки, но изобщо не са така хубави. Много ги обичам.

Замислям се колко е странно да използваш думата „обичам“ така открито. При това по адрес на плод.

Преди да се усетя, върху дланта ми се озовава една ябълка. Бен вече е захапал онази, която е откъснал за себе си. Аз забивам зъби в плода, а соковете изпълват устата ми. Чувам стъпки зад гърба си. Групата се присъединява към нас. Може би причината е това, че са видели с каква детинска наслада отхапвам от плода, но вече не изглеждат така враждебни. С изключение на Епап, разбира се. Той още ме стрелка гневно.

— Не са ли това най-прекрасните плодове? Почакай само да опиташ бананите от…

Сиси полага нежно длан върху рамото на Бен. Той мигом млъква и се обръща, за да я погледне. Тя кима леко, а после хвърля поглед към мен. Гледа ме по същия начин като Бен: успокоително, но същевременно странно заповеднически, с кротка настоятелност.