![Истинската история за носа на Пинокио [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/1/5/istinskata-istoriya-za-nosa-na-pinokio-bg-download.jpg)
Истинската история за носа на Пинокио [bg]
- Автор: Перссон Лейф Густав Вилли
- Серия: Еверт Бекстрьом #3
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-632-3
- Переводчик: Мартин Ненов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Истинската история за носа на Пинокио [bg]». Краткое содержание книги:
— Не — каза Ара. — Щях да загрея, ако беше той. Омар беше способно момче. Ние бяхме приятели на живот и смърт в гимназията.
— Вярвам ти — каза Аника и се усмихна, въпреки че снимките на тези лица, които показваше, не се бяха озовали в компютъра ѝ случайно. „Приятели на живот и смърт. Представа си нямаш колко си прав.“
Още почти двайсет разпозна Ара, като в повечето случаи знаеше и имената им. Повече училищни другари нямаше, само такива, които беше возил в таксито си, или други, които имаха същата работа и той ги знаеше. Друга, които той беше срещнал из града и в кръчмите около площад „Стюреплан“ и този, когото си спомняше най-добре, беше Фредрик Окаре, когото впрочем разпозна във всичките три версии.
— Това тук е, разбира се, онзи Фредрик Окаре. Президентът на АА. Не е особено забавно с него. Искам да кажа, ако започнеш да бърбориш. Въпреки че с мен никога не се е държал зле. Винаги дава добър бакшиш.
— И кога го видя?
— Возил съм го няколко пъти. Най-често до ресторанта. Тези момчета ходят често в „Рейсен“ в Стария град. Твърди се, че обикновено там провеждат конференциите си, когато се срещат с АА-момчета от други страни. После обичат да ходят да кльопат в онова американско грил-капанче в Сьодер, където сервират онези гигантски бифтеци. Веднъж го возих до тяхното клубно заведение в Сулна. Онова, което е до летището в Брума.
— Но той никога не е попадал в близост до радиатора ти, нали?
— Тогава нямаше да седя тук — каза Ара с вълнение. — Този човек трябва да е смъртно опасен, когато се разяри. Два метра и сто и петдесет кила. Трябва да е на повече от петдесет години също така, но определено не е някой, с когото да се разправяш.
Един час по-късно бяха готови и Ара трябваше да подпише онова споразумение за неразкриване на информация, което нейният по-възрастен, значително по-отегчен колега очевидно беше забравил. После трябваше да подпише получаването на петстотин крони, които тя взе от касата за възнаграждения, и на изпроводяк му даде съвет по пътя.
— Трябва да си наясно с едно нещо, Ара — каза Аника Карлсон. — Не искам да те плаша ненужно, но тези, които са убили Ериксон, не са никак мили хора. Затова е важно да не разказваш това, което току-що ми разказа, на никого друг. На никого в семейството, на никакви приятели на работа и определено никакви журналисти. Ясно ли е?
— Ясно — съгласи се Ара. — Проверих го в Гугъл този Ериксон. Изглежда е бил истински консилиери, ако се вярва на писаното в мрежата.
— Вземи картичката ми — каза Аника Карлсон и извади една визитка. — Ако се случи нещо, звъниш на мобилния ми независимо от времето и ще ти помогна. Ако се случи нещо спешно, звъниш на нашата централа за спешни случаи. Получаваш личен директен номер. Това е номерът, който съм написала на картичката си. Споразумяхме ли се?
— Сто процента — каза Ара. — Разбира се. Имате думата ми.
— Ще се чуем утре — каза Аника Карлсон. „Тогава, опасявам се, ще трябва може би да гледаш още снимки.“
— Същото обезщетение — каза Ара и се усмихна. „Сега започва да прилича на човек“, помисли си той. Въпреки че му беше дала само пет стотака, а не бон.
— Обещавам да направя всичко по силите си. Какво ще правиш сега? Ще работиш ли? Или ще се прибереш да спиш?
— Ще се прибера да спя. Беше напрегнат ден.
— Добре — каза Аника. — Тогава обади ми се веднага, щом станеш утре сутринта.
— Обещавам — каза Ара.
40
Веднага щом Ара седна в колата, за да се прибере у дома си в Шиста, той включи телефона си. В гласовата поща имаше три разговора по същата тема от оня журналист, с когото се бе срещнал само няколко часа по-рано. Той очевидно беше говорил с шефа си и искаше да даде на Ара нова оферта за описанието на мъжа и колата, която беше видял, при условие че погледне и няколко снимки, които неговият вестник беше направил. Десет хиляди крони за безпокойството и също така оставаше анонимен. Ако искаше да направи пълна крачка и да се яви на интервю с име и снимка, вестникът можеше да помисли за съвсем друго обезщетение. Най-малко двойно, а ако освен това може и да покаже човека, когото без малко да прегази с таксито си, биха могли да помислят отново да го удвоят.
„Какво, по дяволите, правя? Петдесет бона на ръка“, представи си Ара. Два месеца в Тайланд или Дубай, докато ченгетата свършат работата си и се погрижат да успокоят нещата, така че той да може да се завърне у дома.
Когато влезе в малкия си апартамент в Шиста, реши да си направи чаша чай, преди да си легне, за да преспи с въпроса. Имаше нещо у тази полицайка, днешната, което го беше впечатлило. Тя изглеждаше като онзи тип хора, които знаят какво говорят и освен това отстояваше думите си. Петдесет хиляди в сравнение с петстотин — помисли си Ара и се усмихна иронично. После вдигна каната за кипване на вода и в същия миг, в който наливаше врящата вода в голямата си чаена чаша, някой позвъни на вратата му.