Силата на безмълвието (Следващи уроци на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Величков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Силата на безмълвието (Следващи уроци на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
Пред неговите доводи изпаднах в отчаяние, защото не можех да ги оспоря. Замълчах си. Не исках да показвам, че се Чувствам засегнат. Чудех се какво да правя, когато той стана и понечи да тръгне. Дръпнах го за ръкава и го спрях. Това мое рязко движение сепна мен, а него разсмя. Той седна отново с доста учудено издражение върху лицето си.
— Не исках да бъда груб — казах аз, — но трябва да узная повече. Това ме тревожи.
— Премести събирателната си точка — подкани ме той. — вече сме говорили за безжалостността. Спомни си!
Дон Хуан продължи да ме гледа с очакване, макар сигурно да усети, че не мога да си спомня нищо, защото продължи да говори за примерите на нагуалско безразличие, каза, че него-вият собствен метод се състои в това да хвърля хората в смут чрез престорено разбиране и лицемерно благоразумие.
— Ами всичките онези обяснения, които ми даде? — попи тах го аз. — Те не са ли резултат от искрено благоразумие и реално желание да ми помогнеш да разбера?
— Не — отговори той. — Те са резултата от моята безжалостност.
Разпалено се заех да твърдя, че собственото ми желание да разбера нещата е напълно искрено. Дон Хуан ме потупа по рамото и поясни, че желанието ми може да е искрено, но не и великодушието ми, каза, че нагуалите прикривали своята безжалостност автоматично, дори против собствената си воля.
Като слушах обяснението му, имах странното усещане, че в определен момент ние надълго и нашироко сме разглеждали идеята за безжалостността.
— Аз не съм рационална личност — продължи дон Хуан, гледайки ме право в очите. — Аз само изглеждам такъв, за щото маската ми е много успешна. Това, което ти прие маш за благоразумие, е липсата ми на съжаление, защото именно това е безжалостността: пълна липса на съжаление, в твоя случай, тъй като ти маскираш липсата на съжаление с великодушие, изглеждаш непринуден и открит. Но всъщност си точно толкова великодушен, колкото аз съм благоразумен. И двамата сме измамници. Усъвършенствали сме изкуството да прикриваме факта, че просто не изпитваме съжаление.
Той каза, че пълната липса на съжаление у неговия благодетел била прикрита зад маската на безгрижен шегаджия изпитващ постоянна, непреодолима нркда да се пошегува с всеки, който му се изпречи на пътя.
— Маската на моя благодетел бе на щастлив, спокоен ц безгрижен човек — продължи дон Хуан. — Но отдолу, под всичко това, той си беше, както и всички останали нагуали, студен като северен вятър.
— Но ти не си студен, дон Хуан — казах искрено убеден аз.
— Разбира се, че съм — настоя той. — Съвършенството на моята маска е онова, което създаба у теб впечатление за сърдечност и топлина.
Той продължи да обяснява, че маската на нагуала Елиас пък се състояла от един вбесяващ педантизъм и акуратност към най-малките подробности, което създавало фал-шиво впечатление за внимание и усърдие.
Дон Хуан започна да описва държането на нагуала Елиас, Докато говореше, той не сваляше очите си от мен. И може би защото ме наблюдаваше така внимателно, аз изобщо не можех да се съсредоточа върху думите му. Положих отчаяно усилие да събера мислите си.
Дон Хуан ми хбърли мълниеносен поглед, след което продължи отново да обяснява безжалостността, но аз вече не се нуждаех от обясненията му, казах, че съм си спомнил онова, което искаше да си припомня: първия път, когато очите ми бяха блестели, в самото начало на моето чиракуване бях успял сам да премина в състояние на повишено съзнание. Събирателната ми точка бе достигнала позицията, наричана „зоната на безжалостността“.
ЗОНАТА НА БЕЗЖАЛОСТНОСТТА
Дон Хуан ми каза, че няма нужда да се спираме на подробностите в моя спомен — поне засега. Щом веднъж събирателната точка е преместена, споменът оживява. Допълни, че най-добрият начин за пълно спомняне е разходката.
И така, мълчаливо станахме и бавно поехме по една планинска пътека, докато си спомних всичко.
Намирахме се в покрайнините на Гуаймас в Северно Мексико, на път от Ногалес, Аризона, когато ми стана ясно, че нещо не е наред с дон Хуан. През последния час и нещо беше станал необичайно тих и мрачен. Това не ме разтревожи особено, но после внезапно неговото тяло просто излезе от контрол. Брадичката му се заби в гърдите, сякаш мускулите на врата повече не можеха да издързкат тежестта на главата му.
— Да не би да ти прилошавах от возенето, дон Хуан? — по питах внезапно уплашен.
Той не отговори, дишаше през устата. През първата част от нашето пътуване, която бе траяла няколко часа, той се чувстваше отлично. Говори много за какво ли не, когато спряхме в Санта Ана, за да заредим, дори взе да прави лицеви опори, опрял ръце о покрива на колата, за да отпусне мускулите на раменете си.