Кралството на златния дракон
- Автор: Алиенде Исабел
- Серия: Градът на зверовете #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Диманова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралството на златния дракон». Краткое содержание книги:
В „Кралството на Златния дракон“ Исабел Алиенде ни кани да участваме в двойно приключение. Александър Колд, неговата баба Кейт и Надя Сантос, главните герои от „Градът на Зверовете“, отново са заедно и ги очакват нови премеждия, този път сред суровата и девствена природа на Хималаите. Същевременно завладяващото перо на Исабел Алиеде ни разкрива основни положения от будисткото учение в лицето на един лама — учител и духовен водач на Дил Бахадур, младия престолонаследник на Забраненото кралство, когото монахът води по пътя на будизма и му показва стойността на състраданието, природата, живота и мира.
В първите минути не усещаше нищо, тялото й беше безчувствено, но скоро болката стана толкова силна, че тя се уплаши да не припадне. При движение ставаше още по-лошо. Напрегна разума си, за да запази самообладание и да прецени положението си: реши, че не може да си позволи лукса да изпадне в безсъзнание.
Когато се поуспокои, вдигна поглед и видя около себе си само остри зъбери, а над тях — безкрайната синева на небето, чисто и спокойно, като нарисувано. Призова на помощ своето животно-тотем и с огромно психическо усилие успя да се превърне в мощна орлица и да полети от урвата, в която бе заклещена, към планинските върхове. Въздухът поддържаше огромните й криле и тя безмълвно кръжеше във висините, гледаше отгоре заснежените хребети, а много по-надолу — наситената зеленина на тази красива страна.
През следващите часове, когато отчаянието започваше да я надвива. Надя отново и отново призовава орела. И всеки път могъщата птица донасяше облекчение на духа й.
Полека-лека, придържайки безжизнената си ръка с другата, успя да се намести под храста. Тъкмо навреме, защото сините разбойници бяха стигнали до мястото, където бе седнала преди малко, и се озъртаха на всички страни. Един от тях се опита да слезе в цепнатината, но видя, че е прекалено стръмна и реши, че след като на него не му се отдава, и малката едва ли е успяла.
От скривалището си Надя чуваше бандитите да се викат на някакъв език, който не се помъчи да разбере. Когато най-сетне се оттеглиха, по върховете се възцари пълна тишина и едва тогава тя усети колко е самотна.
Въпреки пухеното яке, девойката зъзнеше. Студът намаляваше болката в раненото рамо и непреодолима я караше да заспи. Не беше яла от предишната вечер, но не усещаше глад, а само ужасна жажда. Остъргваше локвичките мръсен лед между камъните и жадно ги смучеше, но след като се разтопяха, те оставяха вкус на кал в устата й. Помисли, че скоро ще се стъмни и температурите ще паднат под нулата. Очите й се затваряха. Известно време се съпротивляваше на умората, но след това реши, че ако заспи, времето ще минава по-бързо.
— Дали ще доживея до утрото? — запита се тя и потъна в сън.
Тенсинг и Дил Бахадур се прибраха във високопланинското си убежище. По това време на деня започваха с уроците, но никой от тях не посегна да извади пергаментите от сандъка, където ги съхраняваха, защото мисълта им беше заета с друго. Запалиха малък огън и стоплиха чая си. Преди да се отдадат на медитация, в продължение на петнайсетина минути припяваха „Ом мани падме хум“, а после започнаха да се молят за мисловно просветление, за да разтълкуват чудатия знак в небето над тях. Изпаднаха в транс и духовете им напуснаха телата и поеха на път.
До залез-слънце оставаха около три часа, когато учителят и неговият ученик отвориха очи. Постояха неподвижни няколко секунди, за да дадат време на душата, която бе отлетяла надалеч, да се приспособи отново към действителността в самотния им заслон. По време на транса и двамата бяха имали сходни видения и обясненията бяха излишни.
— Ще идем да помогнем на човека, изпратил белия орел, нали учителю? — каза принцът, убеден, че и Тенсинг е на същото мнение, защото Буда винаги сочеше пътя на състраданието.
— Може би — отвърна ламата само по навик, тъй като решението му беше не по-малко твърдо от това на неговия ученик.
— Как ще го открием?
— По всяка вероятност орелът ще ни заведе.
Облякоха вълнените си туники, заметнаха се с кожите от як, нахлузиха ботушите, които обуваха само при дълги преходи и в най-свирепата зима, взеха дългите си тояги, както и лоен фенер. На кръста наместиха торбата с брашното за цампа и мас — тяхната основна храна. В отделна торба Тенсинг носеше шише с оризов спирт, дървената кутийка с игли за акупунктура и част от церовете си. Дил Бахадур окачи на рамо един от най-късите си лъкове и колчана със стрелите. Без да продумат, двамата поеха в посоката, в която бе отлетяла могъщата бяла птица.
Надя Сантос се предаде на смъртта. Болката, студът, гладът и жаждата вече не я мъчеха. Беше изпаднала в някакъв унес и сънуваше орела. От време на време се пробуждаше и тогава в мозъка й проблясваха искрици от здрав разум: съзнаваше в какво състояние е и къде се намира, разбираше, че надеждата е малка, и когато нощта я обгърна, духът й се бе освободил от всякакви страхове.