Кралството на златния дракон
- Автор: Алиенде Исабел
- Серия: Градът на зверовете #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Диманова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралството на златния дракон». Краткое содержание книги:
В „Кралството на Златния дракон“ Исабел Алиенде ни кани да участваме в двойно приключение. Александър Колд, неговата баба Кейт и Надя Сантос, главните герои от „Градът на Зверовете“, отново са заедно и ги очакват нови премеждия, този път сред суровата и девствена природа на Хималаите. Същевременно завладяващото перо на Исабел Алиеде ни разкрива основни положения от будисткото учение в лицето на един лама — учител и духовен водач на Дил Бахадур, младия престолонаследник на Забраненото кралство, когото монахът води по пътя на будизма и му показва стойността на състраданието, природата, живота и мира.
— Добре, но не желая проблеми от никакъв характер — трябва да се действа дискретно, за да не се стигне до международен скандал. Главното е никой да не ме свърже с тази история — това ще съсипе репутацията ми. Накарайте краля да проговори, дори ако се наложи да взривите страната, ясно ли е? Подробностите не ме интересуват.
— Скоро ще имате новини — каза посетителят, стана изчезна безмълвно.
Колекционера изпита чувството, че се е изпарил във въздуха. Потръпна: жалко, че се налагаше да има вземане-даване с подобни опасни хора. Но не можеше да се оплаче: Специалиста беше първокласен професионалист, без помощта му нямаше да успее са стане най-богатият човек в света, номер едно, първи по богатство в историята на човечеството, по-богат от египетските фараони и от римските императори.
Утринното слънце озаряваше Хималаите. Учителят Тенсинг бе приключил с медитацията и молитвите си. Бавно и методично, като всичко, което правеше, той се бе измил на тънката струйка вода, която се процеждаше между скалите, и сега се готвеше за единственото си ядене за деня. Неговият ученик, принц Бахадур, бе кипнал водата за чая със сол и лой от як. Част от чая оставяха в кратунка, за да го пият през деня, а другата смесваха с препечено ечемично брашно, за да се получи цампа. Всеки от тях носеше храната си в торбичка между гънките на туниката.
Дил Бахадур бе сварил и малко от зеленчуците, отгледани с много труд върху безплодната почва на една естествена тераса на хълма, далеч от тяхното убежище. Налагаше му се да ходи по няколко часа, за да донесе наръч зелени листа или треви за храната им.
— Виждам, че накуцваш, Дил Бахадур — отбеляза учителят.
— А, не, не…
Монахът го прониза с поглед и ученикът зърна весело пламъче в зениците му.
— Паднах — призна той и показа драскотините и синините по крака си.
— Как?
— Разсеях се. Съжалявам, учителю — отвърна младежът с дълбок поклон.
— Треньорът на слонове следва да притежава пет качества, Дил Бахадур: добро здраве, самоувереност, търпение, чистосърдечие и мъдрост — каза ламата с усмивка.
— Забравих за тези пет качества. И сега съм ранен, защото загубих своята увереност при падането. А я загубих, защото бързах и проявих нетърпение. Когато отрекох пред вас, че куцам, измених на чистосърдечието. С една дума съм далеч от мъдростта, учителю.
Двамата весело се разсмяха. Свещеникът отвори дървено сандъче и извади оттам керамично бурканче със зеленикав мехлем, с който внимателно намаза крака на момчето.
— Учителю, според мен вие сте постигнали Просветлението, но сте останали на земята само за да ме обучите — въздъхна Дил Бахадур.
Вместо да отговори, ламата го тупна приятелски с бурканчето по главата.
Приготвиха се за краткия ритуал на благодарност, който неизменно изпълняваха преди храна, после седнаха в поза „лотос“ на върха на хълма, с купичките цампа и чай пред себе си. Дъвчеха бавно всеки залък и се възхищаваха мълчаливо на гледката: по време на хранене никога не говореха. Погледът се губеше сред великолепната верига от заснежени върхове, която се простираше пред тях. Небето бе придобило наситен кобалтовосин оттенък.
— Тази нощ ще бъде студена — каза принцът, когато привърши с яденето.
— Утро е много красиво — отбеляза учителят.
— Знам: тук и сега. Да се радваме на красотата на настоящия миг, вместо да мислим за предстоящата буря — изрецитира ученикът с лека насмешка.
— Много добре, Дил Бахадур.
— Може би не ми остава чак толкова много да уча — усмихна се младежът.
Почти никак, само малко скромност — отвърна ламата.
В този миг в небето се зарея птица. Разтворила огромните си криле, тя описа няколко широки кръга и после изчезна.
— Каква беше тази птица? — попита ламата и се изправи.
— Приличаше на бял орел — каза момчето.
— Никога не съм виждал подобен наоколо.
— Вие от дълги години наблюдавате природата. Навярно познавате всички птици и животни в околността.
— Би било непростима дързост от моя страна да твърдя, че познавам всяка жива твар в тези планини, но наистина никога не съм виждал бял орел — отвърна ламата.
— Трябва да се заема с уроците си, учителю — каза принцът, докато прибираше купичките и влизаше в заслона.
На върха на хребета, върху гола кръгла площадка, Тенсинг и Дял Бахадур се упражняваха по Тао шу — съчетанието от различни бойни изкуства, създадено в древния укрепен манастир Чънтан дзун. Монасите, оцелели от земетресението сринало обителта, се пръснали из цяла Азия, разнасяйки навред бойните си умения. Всеки от тях обучавал само по един човек, подбран по физически качества и сила на духа. Така се предавали познанията. Общият брой на майсторите по Тао шу, никога не надвишавал дванайсет в едно поколение. Тенсинг бе един от тях, а Дил Бахадур — ученикът, избран да го замести.