Музей на страха
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: Пендергаст #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Музей на страха». Краткое содержание книги:
Когато екскаваторите, копаещи основите за нов строеж в Манхатън, захапват стара тухлена стена, отдолу зейват катакомбите на ужаса: тридесет и шест трупа, зазидани под земята от неизвестен сериен убиец.
Специалният агент на ФБР Пендъргаст и археоложката Нора Кели са въвлечени в паралелното разследване на две серии убийства: едната следа води към тунелите под строежа — и към миналото; другата, по-страшната — към днешния ден. И двете са свързани с потресаващи медицински експерименти над живи човешки същества. Медиите гърмят за убиец „папагал“, който повтаря маниера на своя незнаен предшественик и искат решителна намеса от властите. Но тъкмо агентът и Нора започват да свързват разбърканата мозайка на престъпленията, нова вълна от насилие изригва около тях и шеметните събития ги изправят пред невероятни разкрития.
Обърна се към сестрата:
— Повикай Джоунс с голямоформатната камера и с камерата за микроскопа. Искам да присъства и втори съдебен лекар. Кой е на повикване?
— Доктор Лофтън.
— Необходимо ми е да дойде до половин час. Бих искал да се консултирам и с нашия неврохирург — доктор Фелдмън. Помоли го да дойде колкото е възможно по-скоро.
— Добре, докторе.
Обърна се към Пендъргаст.
— Не съм сигурен, че мога да ви допусна да останете тук без някакво официално позволение.
За негова изненада мъжът изглежда прие това.
— Разбирам, докторе. Смятам, че тази аутопсия е в сигурни ръце. Лично аз видях достатъчно.
Аз също, помисли си Даусън. Сега вече беше сигурен, че това бе дело на хирург. И от тази мисъл му призля.
О’Шонеси стоеше във фоайета Чудеше се дали да си купи кафе от автомата, но реши да не го прави. Определено се чувстваше объркан. Ужким се смяташе за кораво, язвително нюйоркско ченге, а се измъкна като мокра връв. Само дето не си издрайфа червата направо върху пода в залата за аутопсии. Гледката на онова голо момиче на масата, синьо и изпоцапано, с подпухнало младо лице, с отворена уста, с коса, от която стърчаха клечки и листа… Той потръпна от оживялата картина.
Освен това изпитваше силен гняв към онзи, който го бе сторил. Не беше ченге по убийствата и никога не бе искал да бъде, дори в началото на кариерата си. Не можеше да понася кървища. Но собствената му балдъза живееше в Олкахома. И беше на възрастта на това момиче. Сега вече чувстваше, че би понесъл всичко необходимо, за да заловят този убиец.
Пендъргаст се плъзна през стоманените врага като дух. Не погледна към О’Шонеси. Сержантът го последва на крачка, излязоха от сградата и мълчаливо се качиха в очакващата ги кола.
Нещо определено бе развалило настроението на Пендъргаст. Той и без друго си беше мрачен, но толкова навъсен досега не беше го виждал. О’Шонеси нямаше представа защо Пендъргаст толкова се интересуваше от новото убийство, та прекъсна работата си по убийствата от деветнайсети век. Но му се стори, че моментът не беше удобен да го пита.
— Ще оставим сержанта в участъка — нареди Пендъргаст на шофьора. — А след това можеш да ме откараш у дома.
Пендъргаст се облегна в коженото кресло. О’Шонеси се извърна и го погледна.
— Какво стана? — успя да попита. — Какво видяхте?
Пендъргаст гледаше през прозореца.
— Злото.
Не каза нищо повече.
Трета глава
Уилям Смитбак Младши, облечен в най-хубавия си костюм („Армани“, наскоро взет от химическото чистене), с най-хубавата си бяла риза и с най-официалната си вратовръзка, стоеше на ъгъла на Авеню ъв ди Америкас и Петдесет и пета улица. Погледът му пробяга по огромния монолит от стъкло и хромирана стомана — сградата на „Мойгън-Феърхевън“, върху която отразената светлина ромолеше синьо-зелена като огромно водно огледало. Някъде в този куб за сто милиона долара се намираше жертвата му.
Беше почти сигурен, че ще успее да се договори за среща с Феърхевън. Биваше го в тези неща. Тази задача бе далеч по-обещаваща, отколкото убийството на туристката в „Криволиците“, което редакторът му бе поискал да отрази днес. Спомни си изражението на посивелия редактор, с огромните му зачервени очи зад дебелите лещи на очилата, пожълтелия от цигарите показалец, който му размахваше, докато обясняваше, че убийството на тази дама от Оклахома ще се окаже голяма работа. Голяма ли? В Ню Йорк сити непрекъснато убиваха туристи. Жалко, наистина, но факт. Криминалните репортажи бяха изтощителна работа. А имаше предчувствие за Феърхевън, за музея и за всичките онези убийства, от които Пендъргаст толкова се интересуваше. Винаги се бе доверявал на предчувствията си. Редакторът му нямаше да се разочарова. Щеше да хвърли стръвта във водата и, един Бог знае, Феърхевън можеше и да я захапе.
Пое още веднъж дълбоко дъх и пресече улицата — като междувременно показа среден пръст на един таксист, който мина на милиметри от него с натиснат клаксон, — и приближи входа от гранит и титанови сплави. Озова се в огромна зала, също облицована с гранит. Имаше голямо писалище, зад което стояха половин дузина охранители, зад които се намираха няколко реда асансьори.
Смитбак решително се насочи към бюрото на охраната.
— Бих искал да се срещна с господин Феърхевън.
Най-близкият до него охранител разлистваше някаква компютърна разпечатка.