Музей на страха
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: Пендергаст #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Музей на страха». Краткое содержание книги:
Когато екскаваторите, копаещи основите за нов строеж в Манхатън, захапват стара тухлена стена, отдолу зейват катакомбите на ужаса: тридесет и шест трупа, зазидани под земята от неизвестен сериен убиец.
Специалният агент на ФБР Пендъргаст и археоложката Нора Кели са въвлечени в паралелното разследване на две серии убийства: едната следа води към тунелите под строежа — и към миналото; другата, по-страшната — към днешния ден. И двете са свързани с потресаващи медицински експерименти над живи човешки същества. Медиите гърмят за убиец „папагал“, който повтаря маниера на своя незнаен предшественик и искат решителна намеса от властите. Но тъкмо агентът и Нора започват да свързват разбърканата мозайка на престъпленията, нова вълна от насилие изригва около тях и шеметните събития ги изправят пред невероятни разкрития.
Той кимна, свали очилата си от челото и се ухили.
— Но аз съм твоят духовен приятел, нали не си забравила?
Тя се усмихна.
— Едва ли.
Забеляза обаче, че бе поласкана от интереса му. По-добре обаче ще е да не насилва нещата, не и в наши дни. С всичките тези приказки за сексуален тормоз и тъй нататък.
Въздъхна и се оттласна от мивката. Сложи си чифт нови ръкавици.
— Включи видеокамерите — каза на сестрата, докато се приготвяше.
— Добре, докторе.
Взе картона.
— Тук пише, че имаме бяла жена, идентифицирана като Дорийн Холандър, на 27 години, от Пайн крийк, Оклахома. Идентифицирана от съпруга й.
Прегледа останалата част от първия лист. След това окачи картона на количката, вдигна хирургическата си маска и с помощта на сестрата премести трупа върху обшитата със стоманена ламарина маса за аутопсия.
Усети нечие присъствие зад гърба си и се обърна. До вратата стоеше висок, слаб мъж. Лицето и ръцете му изглеждаха съвсем бледи на фона на черния костюм. Зад мъжа стоеше униформено ченге.
— Да? — попита Даусън.
Мъжът приближи и отвори портфейла си.
— Специален агент Пендъргаст, доктор Даусън. А това е сержант О’Шонеси от нюйоркската полиция.
Даусън го изгледа от глава до пети. Това бе крайно необичайно. А и в този мъж имаше нещо много странно: тази толкова светлоруса коса, този тъй южняшки акцент.
— И?
— Мога ли да огледам?
— Делото на ФБР ли е?
— Не.
— Къде е разрешението ви?
— Нямам такова.
Даусън въздъхна с раздразнение.
— Знаете правилата. Не можете да гледате за нищо на света.
Агентът от ФБР пристъпи крачка напред, наближи твърде много и това не се понрави на доктора. Едва потисна импулса си да отстъпи.
— Вижте, господин Пендъргаст, снабдете се с необходимата документация и елате пак. Става ли?
— Ще отнеме много време — отвърна мъжът на име Пендъргаст. — Ще ви забави прекалено. Ще ви бъда много благодарен, ако ми разрешите да гледам.
В тона му имаше нещо, което звучеше далеч по-твърдо отколкото предполагаха сладкият като мед акцент и благите слова. Даусън се поколеба.
— Вижте, с цялото ми уважение…
— С цялото ми уважение, доктор Даусън, не съм в настроение да си разменям любезности с вас. Заемете се с аутопсията.
Тонът вече беше леден. Даусън си спомни, че видеокамерата беше включена. Хвърли крадешком поглед към сестрата.
Имаше усещането, че не е далеч от унижението. Това нямаше да бъде никак хубаво и по-късно можеше да доведе до неприятности. В крайна сметка онзи беше от ФБР. А и той в някаква степен се беше застраховал: беше заявил, че е необходимо оня да има разрешение.
Даусън въздъхна.
— Добре, Пендъргаст. Облечете със сержанта работни престилки.
Изчака да се върнат, след това отмахна с рязко движение чаршафа. Трупът лежеше по гръб — руса коса, млада, свежа жена. Хладното време през предната нощ бе предотвратило разложението. Даусън се наведе към микрофона и започна описанието си. Човекът от ФБР оглеждаше трупа с интерес. Но Даусън забеляза, че униформеният полицай започна да се чувства неловко, пристъпваше от крак на крак, стиснал здраво устни. Последното нещо, което би желал, беше някой да му се издрайфа в залата.
— Ще се справи ли? — попита Даусън Пендъргаст, като кимна към полицая.
Пендъргаст се обърна.
— Не е необходимо да гледате всичко това, сержант.
Ченгето преглътна, погледна трупа, после — Пендъргаст, после — отново трупа.
— Ще бъда във фоайето.
— На излизане изхвърлете престилката в кофата — рече Даусън със саркастично удовлетворение.
Пендъргаст изпроводи с поглед излизащия полицай. След това се обърна към Даусън.
— Предлагам преди да направите Y-разреза да обърнете трупа по корем.
— И Защо?
Пендъргаст кимна към картона.
— Страница втора.
Даусън го взе, отгърна първата страница. Значителни разкъсвания, дълбоки порезни рани… Както личеше, момичето бе намушквано неколкократно под кръста. Или нещо по-лошо. Както винаги, от полицейския рапорт бе трудно да се разбере какво точно се е случило от медицинска гледна точка. На местопрестъплението не е имало съдебен лекар. Явно случаят е бил е нисък приоритет. Не са я сметнали за кой знае какво тази Дорийн Холандър.
Даусън остави картона.
— Сю, моля те, помогни ми да я обърнем.
Обърнаха трупа, за да се разкрие гърбът. Сестрата ахна и отстъпи назад.
Даусън също се вторачи изненадан.
— Изглежда така, сякаш е починала на операционната маса по средата на операция за отстраняване на тумор в гръбначния стълб.
Да не би да се бяха объркали отново там, долу? Миналата седмица — при това на два пъти — му бяха пращали несъвпадаща с труповете документация. Но Даусън веднага забеляза, че това не бе свързано с болница деяние. Не и с тази кал и с листата, стърчащи от прясната рана, която заемаше цялата област около кръста.