Колелото на мрака
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: Пендергаст #5
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колелото на мрака». Краткое содержание книги:
Полумъртъв алпинист, по чудо оцелял след невъзможен преход през най-страшните хималайски зъбери, намира спасение в манастира. И скоро след това изчезва. А заедно с него изчезва и тайнствената реликва. Агентът от ФБР Алойзиъс Пендъргаст открива беглеца, но късно — някой го е изпреварил и алпинистът е жестоко и яростно убит. Реликвата липсва.
Луксозен презокеански кораб прави първия си круиз в Северния Атлантик. Но вместо безкраен празник, на потъналите в блясък, разкош и грях палуби се развихря психеделична игра с живота на четири хиляди души, а самият Пендъргаст се изправя пред най-страшното битка със злото, скрито в самия него. Ще бъде ли смазан от Колелото на Мрака?
„Преведи ме през всички страдания — казва древната молитва. — Само по тази пътека мога да превърна злото в добро.“
— Сигурността? За какво става въпрос?
— Не се безпокойте, рутинно е.
— Приятелите ми могат да чуят всичко, което ми казвате.
Кемпър се поколеба за момент.
— Много добре. Ще възразите ли, ако седна? — И като се огледа наоколо, той придърпа един стол от дясната страна на Блекбърн.
— Най-искрените ми извинения за прекъсването на вечерята — каза Кемпър. Бостънският му акцент вече стържеше по нервите на Блекбърн. Този тип изглеждаше и говореше като ченге. — Но протоколът изисква да ви задам няколко въпроса. Става въпрос за член на персонала, жената, която трябваше да почиства апартамента ви. Хуанита Сантамария.
— Прислужницата? — Блекбърн се намръщи. — Имам си собствена прислужница, на която съм възложил да контролира хората ви.
— Сантамария е чистила апартамента ви два пъти. Вторият път беше през първата вечер на пътуването ни, около осем и половина вечерта, когато е отишла да оправи леглата. Викали ли сте я да дойде в апартамента ви?
— В осем и половина миналата нощ? — Блекбърн се облегна назад в стола си и отпи нова глътка вино. — Никой не е идвал. Личната ми прислужница беше в медицинския център, получи морска болест и направо си изповръща червата. Аз бях на вечеря. И освен това бях дал строги инструкции никой да не влиза в апартамента ми без надзор.
— Извинявам се за това, сър. Но не знаете ли какво би могло да се е случило в апартамента ви онази вечер? Инцидент, някой, с когото да е разговаряла, или правила нещо? А може би е счупила нещо, или пък… е откраднала някаква вещ?
— Какво, да не би после да й се е случило нещо?
Мъжът се поколеба.
— Всъщност, да. Госпожица Сантамария е получила пристъп малко след напускането на апартамента ви. Впоследствие се самоуби. Онези, които я познават, както и съквартирантките й, не са забелязали никакви признаци на предстояща беда. Била е, казват те, весела и общителна.
— Същото се казва винаги и за масовите убийци или самоубийците — каза Блекбърн подигравателно.
— Споменаха също така, че когато госпожица Сантамария излязла за смяна онзи ден, била в добро настроение.
— Не мога да ви помогна. — Блекбърн разклати виното и отново вдигна чашата до носа си, вдишвайки аромата. — Никой не е идвал. Няма нищо счупено или откраднато. Повярвайте ми, щях да знам: следя персонала си.
— Нещо, което да е видяла, или пък да е докоснала? Нещо, което да я е уплашило?
Блекбърн внезапно спря по средата на ритуала, чашата замръзна на половината път към устата му. След известно време той я сложи на масата, без да е отпил и глътка от нея.
— Господин Блекбърн? — побутна го Кемпър.
Блекбърн се обърна и го погледна.
— Категорично не — произнесе той със слаб, безстрастен глас. — Там няма нищо. Както казах, там не е имало никого. Прислужницата ми беше в амбулаторията. Аз бях на вечеря. Случилото се на онази жена няма нищо общо с мен или апартамента ми. Тя дори не би трябвало да е там.
— Много добре. — Кемпър се изправи. — Така и предполагах, но нали знаете, протокол. От „Норд Стар“ жив ще ме одерат, ако си спестя процедурата. — Той се усмихна. — Господа, няма повече да говорим за това. Благодаря ви за търпението и ви желая приятна вечер. — Той кимна към всекиго от тях, после бързо се отдалечи.
Ламбе го гледа известно време как си проправя път между масите. След това се обърна към Блекбърн.
— Ей, каква си я свършил, стари приятелю? Странни неща стават в каютите. — И той зае мелодраматична поза.
Блекбърн не отговори.
Келнерката се приближи към масата им.
— Ще позволите ли да ви изброя специалитетите ни за вечерта, господа?
— Ако обичате. Имам да наваксвам два дена ядене. — И Ламбе потри ръце.
Блекбърн рязко се изправи и блъсна стола си назад.
— Скот? — погледна го Калдерон обезпокоено.
— Не съм гладен — отвърна Блекбърн. Лицето му беше побеляло.
— Хей, Скоти… — започна Ламбе. — Хей, чакай! Къде отиваш?
— В каютата. — И без да каже дума повече, той се обърна и излезе от ресторанта.
25.
— Тези звуци са направо отвратителни — каза добродушният, привлекателен чужденец. — Дали ще помогне, ако поговоря със старата дама?
— О, не — отвърна Инге, ужасена от предложението. — Не, моля ви, недейте. Не е чак толкова лошо, свикнала съм.
— Както искате. Ако промените мнението си, уведомете ме.
— Много сте мил. Достатъчно ми помага това, че има някой, с когото да разговарям. — Тя спря, изчервявайки се силно.
До този момент на Инге Ларсен не й се бе случвало подобно нещо. Винаги бе водила уединено съществувание, бидейки болезнено срамежлива. А сега бе изляла сърцето си пред някого, когото бе срещнала преди половин час.