Тамплиерските порти

Като си помисли човек, това, че не ги посрещнаха, беше нормално. Светите земи бяха вече от месеци под контрол и vox populi го знаеше — проповедниците не преставаха да се хвалят на всяка служба — и всички слоеве от населението, от робите по нивите до най-знатните благородници, бяха свикнали вече със сновящите насам-натам войници, дошли по пътищата от Азия.

Дворцовите разговори не се въртяха около подвизите на един или друг рицар и никой не успя да разбере за хитрия ход на абата на Клерво, накарал духовенството да признае „неговия“ малък орден от рицари монаси. Интересуваха ги само приказките за богатствата на Египет и Африка, кроежите за тъмни търговски сделки и за господството над другия бряг на Средиземно море.

Но нима тази посредственост можеше да оправдае факта, че никой не ги посрещна? Къде бяха епископ Бертран и абатът на Клерво? Водачите на кервана се споглеждаха в недоумение. Нали самият Бернар от Клерво ги очакваше като манна небесна? Нали точно премъдрият абат на Шампания пращаше от две седмици вестители, за да се увери, че всичко с товара е наред, и броеше дните до пристигането им? А защо го нямаше и верния им другар по оръжие Жан от Авалон, преден пост в тази свещена мисия?

И разбира се, никой не можа да им каже нищо. Като се наслушаха на празни увъртания, рицарите разбраха само, че от няколко дни белите монаси от юг и дори бенедиктинците от Опито били заети с нещо важно, защото мнозина ги виждали всеки ден да сноват насам-натам от зори, викайки, сякаш търсят нещо или някого, който е много важен.

Андре дьо Монбар пръв се усъмни. Поведе талигите към епископската кула, нареди да останат там и придружен от тримата си другари, се отправи към притвора на абатството. Ако някъде можеха да му кажат какво става, то без съмнение беше там. Дори и само един монах да имаше, поне щеше да е духовно лице, да приеме хората му и да му обясни защо отец Бернар го няма.

Четири бели пелерини се развяха по диагонал по павирания площад, на който се издигаше масивният храм Света Богородица, и потънаха бързо вътре през източната му врата.

Никой от тамплиерите не забеляза, че Родриго — верният „шпионин“ на Раймундо де Пеняфорт — следеше от известно разстояние всяко тяхно движение, както бе правил почти две седмици. Въпреки че беше нисък и дебел, той се бе покатерил на един плевник, гледащ към площада, и се мъчеше да държи под око талигите, верните им пазители и плочите.

Закрепил се криво-ляво на този нестабилен покрив от дъски и въжета, той едва ли подозираше какъв внезапен обрат ще придобият нещата. Макар и подозрителен по природа, дебнещ всяко движение, което можеше да представлява заплаха за него, целият настръхнал, пратеникът на епископа на Орлеан нямаше време да осъзнае какво се случи. И по-точно какво се случи с него.

Стана за миг. Докато гледаше как последният от тамплиерите — старецът Фулк д’Анже, се кръсти пред Христовия символ на храма, някакъв трус го разтърси до мозъка. Леден студ прониза костите му и го парализира напълно.