Виновните се страхуват
- Автор: Чейз Джеймс Хэдли
- Язык: болгарский
- Переводчик: Минчо Чучев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Виновните се страхуват». Краткое содержание книги:
Очите и се разшириха.
— О, Лю, ако сториш това, ще намесиш и мен в тази каша. Не бива да ме забъркваш с полицията, скъпи. Татко би посинял.
— Но все пак трябва да съобщя на Ренкин. Ще се заинтересува откъде съм го взел. Не бива да се тревожиш. Той се страхува толкова от баща ти, че в никакъв случай не би те намесил.
— Но представи си, мили, че го направи! Не бива да му казваш, не разбираш ли? Ще иска да разбере защо си бъркал в моята чанта. Не вярвам да седнеш да му разправяш какво се случи миналата нощ между двама ни, за Бога!
Замислих се за момент.
— Окей, ще се оправям сам. Преди да се срещна с Ренкин, ще се помъча да поговоря с Трисби. Може би ще успея да измъкна нещо от него.
Тя ми подаде кибрита.
— Моля те, Лю, не ме забърквай. Само да допуснат вестниците, че съм замесена?
Потупах нежно ръката и.
— Успокой се. Ще те държа настрана от тази бъркотия. Моля те само до следващата ни среща да помислиш по-съсредоточено как е попаднал кибритът у теб. Ако се досетиш, би ли ми се обадила веднага? За мене е важно!
— Разбира се! — и погледна часовника си. — Трябва да тръгвам. Закъсняла съм вече — и се изправи. Имаш намерение да говориш още сега с Трисби, нали?
— Предполагам, че е удобно да го потърся сега.
— Знаеш ли как ще стигнеш до дома му? Върви до края на булевард „Франклин“, после завий надясно по пътя, който води към планината. След около пет мили ще видиш знак: Крест — и ми отправи загадъчната си усмивка. — Надявам се да те видя скоро, Лю.
— Обзалагаш ли се, че искаш?
Наблюдавах я как бърза между масите и не само моите очи бяха насочени в нея. Дългите и, обгорели от слънцето крака бяха притегателен фокус за всички погледи.
Повиках келнера и след неизбежното чакане получих сметката. Платих, взех рестото и излязох навън, където ме чакаше колата ми.
Потеглих по булевард „Франклин“, без да бързам, наслаждавайки се на слънцето. Преобръщах в главата си отделните фрагменти информация, до които бях успял да се добера. Всичко беше още разбъркано. Приличаше на мозайка, чиито части все още не можеха да дойдат по местата си, за да образуват цялото. Разполагах с доста късчета и усещах, че много скоро ще успея да сглобя от тях пълна картина.
На края на булеварда завих надясно и се намерих върху много стръмен планински път. След около една меля достигнах пътен знак, показващ окуражително: „Към Крест“. Някъде около средата спрях на банкета да огледам панорамата. Далеч под себе си виждах Сан Рафаел. Вдясно от мен бяха голямото казино, километрите блестящ пясък, палми, луксозни хотели и рояци хора, натъпкани по плажа. Виждаше се и имението на Крийди с петната от червени, жълти и бели лехи, а по частния му път голям ролс-ройс се движеше към бариерата, край която стояха две подобни на мравки фигури.
Очите ми се преместиха върху криволичещото зад мен шосе. Бе съвсем безлюдно под палещите лъчи на обедното слънце. Освен мене нямаше никой. Изпитах чувство на изолация, застанал на тази височина, насочил поглед към този богат, управляван от гангстери град.
Попревих рамене, запалих мотора отново и поех нагоре по шеметните завои.
II
„Белият замък“ се намираше в дъното на страничен път отделящ се остро от планинския, като завършваше с малък паркинг, широк колкото да се обърне една кола на него. Асфалтираната ивица бе дълга около триста метра и в началото и бе означено, че пътят е частен и паркирането тук е забранено. На паркинга стоеше открит кадилак — изискана вещ в бледосиньо с тъмносиня тапицерия и блестящи хромирани части. Паркирах буика до него и огледах къщата. Беше потънала в цъфтящи храсти и палми. Виждаха се само зелените керемиди на покрива и нищо друго.
Приближих дървената врата с името на къщата, поставено върху малка табелка. Влязох и тръгнах по пътека, оградена от двете страни с наскоро подрязан жив плет. Изведнъж се оказах пред малка поляна с вилата.
Беше кокетна дървена постройка, швейцарски тип, със зелени сенници върху прозорците, бели стени, голяма веранда, дървени сандъчета с бегонии под всеки прозорец и цял облак от някакво пълзящо растение, закрило напълно фасадата с червени и бели цветове, подобни на камбанки, каквито досега не бях виждал.
Френската врата към верандата беше отворена. Сиамска котка се припичаше на слънцето. Тя повдигна глава и насочи без всякакъв интерес сините си очи към мен, след което отново се отпусна върху горещия камък и потъна в котешката Валхала6 на сънищата си.
Прекосих полянката и достигнах верандата. Входната врата бе от лявата ми страна — хубава изработка от дърво с хромиран метал и висяща върху верига дръжка за звънеца. Тъкмо посягах към нея, когато откъм френската врата долетя мъжки глас:
6
Залата на безсмъртието, където бог Один е приемал душите на посечените в битките герои (мит.).