Виновните се страхуват

Донаг спря до пазачката, бръкна в джоба си, извади нещо и и го показа. То беше малко и червено. Не беше необходимо да съм детектив, за да се досетя, че това е кибритът от „Мъскитиър Клъб“. Червенокосата дръпна завесата и Донаг изчезна зад нея. Зърнах нещо като коридор, преди тежкият плюш да се върне на мястото си.

Започнах да обикалям, търсейки нещо малко и скромно, но, уви — нямаше. Усещах как и русата, и червенокосата ме дебнат. Накрая спрях пред модел на пудел, изработен със същото умение, както и всичко останало. Това ме постави съвсем близо до входа, пазен от червенокосата. Забавих се доста с огледа си.

— Това струва хиляда и седемстотин долара — достигна до мен гласът на русата и в него започна да се чувства зле прикривано раздразнение.

— Толкова евтино? — усмихнах и се. — Та то е почти като живо, нали? Трябва да си помисля малко. Хиляда и седемстотин долара? Просто го хвърляте безплатно, а?

Присви устни, а очите и издаваха вече неприкрита враждебност.

Внезапно завесата се отмести и Донаг се появи отново. В погледа му беше изписан безмълвен страх, а очите му едва не изскочиха от орбитите си. Достигна почти тичешком другата завеса и изчезна зад нея.

Реших, че не може да вися тук повече като месо на ченгел. По-уместно бе да проверя какво ще ми донесе кибритът от чантата на Марго. Надявах се да не са ядове. Погледнах червенокосата. Тя се бе втренчила в мен. Отправих и усмивка, разкрила всичките ми зъби, и се насочих към нея. Наблюдаваше ме с дебнещ поглед. Мушнах ръка в джоба на панталона си и и показах кибрита. Когато се наклони да дръпне завесата, очите и, отправени към мис Мадъкс, имаше израз на принудена примиреност.

— Благодаря — кимнах и. — Исках само да се убедя че никой не ме наблюдава.

Безмълвният и замръзнал поглед ми каза, че съм изрекъл погрешни слова, но тъй като тя все още държеше завесата, не си направих труд да сторя нещата по-добри или по-лоши, а преминах оттатък. Озовах се в дълъг коридор, осветен с неонови лампи, боядисан в виненочервено и синьо. Движех се предпазливо. Онова нещичко вътре в мен, което заработваше, когато си търсех белята, пусна в ход един алармен звънец в мозъка ми и ме постави нащрек. В момента така ми се искаше да имам оръжие.

В дъното на коридора се виждаше врата, а до нея — малка дървена поставка и звънчев бутон. Върху поставката стоеше една от по-незначителните творби на Маркъс Хаан — голям глинен съд в розово и зелено. На вратата бе изрязан прозорец, който беше затворен. Надникнах в гърнето. На дъното му имаше дванадесет кибритени клечки с поредица от цифри, а главичките им бяха изгорени — били са запалени и веднага угасени. По всяка вероятност това беше важно откритие, стига да знаех какво означава. Хвърлих поглед през рамото си назад. В другия край на коридора завесата си висеше спокойно и нито червенокосата, нито мис Мадъкс ме следяха. Бях на мнение тъкмо сега да не насилвам повече късмета си. Изгарях от любопитство да натисна бутона и да видя какво ще се случи, но тъй като не бях екипиран за среща с голямо премеждие, реших да се противопоставя на изкушението. Бях открил наличието на определена връзка между „Мъскитиър Клъб“ и така нареченото съкровище на Маркъс Хаан. Това не беше малко. Хора плащаха на Кордец голяма пара за нищо и никакво кибритче, а после идваха тук и се разделяха с клечките — за какво?