Фалшивите огледала

Редно беше да ми зададе този въпрос по-рано. Очевидно, шокът е бил прекалено силен.

— Да.

— Трябва е да се провери здравната застраховка на Роман — казва Ричард. — После… вие имате задължителна военна служба, значи прецизно са го изследвали военните лекари…

— Дик — аз поклащам глава, — ние не живеем в Канада. Нито пък в Израел. При прегледа военните лекари грубо казано отчитат само броя на наличните крайници.

— Ако това оръжие е създадено, Дийптаун ще се превърне в касапница — казва Крейзи. — Няма принципна разлика между програма с локално действие, атакуваща конкретен човек, и бомба, изпепеляваща цели области от виртуалното пространство. Достатъчен е един-единствен психопат, Леонид.

Кимвам. Аналогията е ясна — ако атомната бомба можеше да се сглоби на коляно от стар пистолет, светът отдавна би се превърнал в радиоактивна пустиня.

— Какво може да има в откраднатия файл?

— Не знам, Крейзи. Фирмата се занимава с приложни дреболии, периферни дивайси от различен тип. Но…

— Възможно ли е те да са разработили това оръжие? Да, разбира се, това е най-правдоподобният вариант.

Поредния смахнат гений, от типа на Дима Дибенко. Измисля и написва програма, убиваща наистина. Шашардисаното ръководство на фирмата въоръжава охраната с новата разработка и се опитва да печели време. Може би търгува, шантажира най-големите електронни фирми в света. А току виж чертае грандиозни планове за завладяване на виртуалния свят.

— Не знам, Крейзи.

— Край на „Лабиринта“ — разсъждава Крейзи. — Жалко, но не това е страшното. Край на цялата дълбина.

— Стотици хиляди души, в един и същи миг умиращи пред компютрите си — ето за какво трябва да мислиш! — кипвам аз. — Ето за какво!

— Достатъчно ще е да се пусне клюката, и никой повече няма да припари във виртуалността. — Крейзи разперва ръце. — Само че трябва да е съвсем убедително…

— Никой няма да повярва на една клюка, Дик. Спомни си колко безумни слухове се носят из дълбината…

Крейзи изважда бутилка уиски, щедро пълни и моята, и своята чаша.

— Да подходим по друг начин, Леонид. Кой е този Тъмен Дайвър, поръчал открадването на файла?

— Никаква конкретна информация.

Дик кимва и се заканва с показалец:

— Но ние го имаме предвид, нали? Той явно се досеща за ставащото!

— Ако се досеща, значи е престъпник, Крейзи. Накиснал е вместо себе си хора, които не умеят да излизат навреме от дълбината.

— Засега няма да оценяваме морала му, Леонид. По-добре да решим — как да го открием?

— Един човек се е заел с въпроса. Ако той не успее, едва ли е възможно да стане изобщо.

Крейзи нищо не уточнява. Ние все пак предпочитаме да се доверяваме един на друг. При крайна необходимост.

— Къде е самият файл?

— В компанията „HLD“, където работя… по-точно работех.

— Леонид, не е ли по-лесно да организираме проникване в офиса на компанията?

Въздъхвам.

— Слушай. Ситуацията е горе-долу следната…

— Писмото с файла е у някакво хлапе, казваш?