Пленници на Барсовата клисура
- Автор: Ананян Вахтанг Степанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Дракова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пленници на Барсовата клисура». Краткое содержание книги:
Природата не е милостива и благосклонна към децата. Те са принудени с голям труд, с много хитрости и съобразителност да си осигурят макар нищожно количество храна и вода. Но колко много тайни им разкрива природата, макар, разбира се, благодарение на това, което са видели и научили в живота и училището.
Когато всички се наядоха до насита, нахраниха Бойнах и отделиха частта на Саркис, Ашот пак „откри съвещание“ за спасяването на Саркис, който беше увиснал като тежък воденичен камък на краката им и им пречеше да поемат пътя към свободата.
След като обсъдиха положението, децата решиха, че е необходимо да се направи дълго въже. Саркис ще го върже за елата и по него ще слезе долу. Сега за тях беше ясно, че е много по-трудно да изкачат момчето на Дяволската пътека, отколкото да го спуснат на дъното на клисурата. Но как да стане това?…
Само от еластичната и тънка кора на бряста можеше да се направи такова въже и децата, потънали в пот, се трудиха чак до вечерта, докато съвсем оголиха нещастните дървета.
Цяла нощ след това. насядали край огъня, те плетоха въжето. Всеки работеше отделна част. Най-после парчетата бяха готови и съединени със здрави възли. Всички заспаха дълбоко. Но и насън децата нямаха спокойствие. Ами ако въжето се скъса? — мъчеше ги тревожната мисъл.
Последен тази нощ си легна Хасо. Когато се залови както обикновено да запушва с камъни входа на пещерата, изведнъж се сети за кучето: „Къде ли се е запилял Бойнах?“
Момчето взе една тояга и реши да отиде да го търси, но още непрекрачил прага, чу леко скимтене, Бойнах, разтревожен, нахълта в пещерата и се притисна до краката на господаря си. Пред входа като черна стена се издигаше мъглата. Сякаш някой се беше скрил там и дебнеше кучето да го разкъса. Очите на Бойнах бяха пълни със страх, той трепереше с цялото си тяло и подвиваше опашка.
Хасо го погали и прошепна няколко успокоителни думи на кюрдски. Но Бойнах продължаваше да трепери и гледаше да се завре някъде по-навътре в пещерата.
„Какво може да се е случило? — недоумяваше Хасо. — Дали не е вълк?… Но Бойнах никога не би се изплашил така от вълк.“
Момчето излезе от пещерата и още от прага запрати камък в храстите. Нищо… Всичко наоколо беше съвсем спокойно…
„Сигурно онова…“ — помисли си овчарчето, спомнило си за светналите в тъмнината очи, които неотдавна бе видяло. Дълбоко замислено, то запуши входа с камъни, влезе в пещерата и вместо да отслаби огъня, както правеха обикновено, силно го разпали — зверовете се страхуват от огъня. След това прегърна рунтавата шия на четириногия си приятел и се сви на кравай върху твърдата си постеля. Притиснато до господаря си, кучето още дълго не преставаше да трепери…
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Петнадесетият ден, прекаран от децата в Барсовата клисура, беше също така мъглив и зловещ, както и предишните.
Облаци скриваха слънцето и лъчите му не можеха да проникнат в пещерата, да докоснат опушените и стени. Ето защо, когато децата се събудиха, съвсем не можеха да допуснат, че небесното светило е изминало вече половината от своя дневен път.
Уморени от преживелиците и страданията на вчерашния ден, както и от безсънната нощ, те сигурно щяха да спят чак до вечерта, ако не бяха отчаяните викове на Саркис.
Ашот разтури набързо каменната врата на пещерата, изтича навън и извика:
— Идем, идем, потрай! — После се обърна към другарите си и попита угрижено: — Но какво ще му дадем?
— Вярно, за да се спусне човек по въже в пропастта, трябва наистина да е много сит — съгласи се Гагик.
От набраните предишната вечер плодове бяха останали съвсем малко. Децата ги изядоха мълком, пийнаха разтопен сняг и станаха.
— Шушик, занеси шипки на Саркис и гледай да го успокоиш. Кажи му, че сме приготвили дълго въже, само че… Хасо, да ударим ли по-напред някоя и друга червенушка, а?
Шушик се съгласи с Ашот, но напомни:
— За лов — половин час, не повече… Не закъснявайте, жал ми е за момчето. Ами Гагик?
— Гагик ще събира дърва за Саркис… Всъщност няма нужда — днес ще го освободим. Гагик ще събере съчки, но за нас.
След като разпредели задълженията, Ашот взе лък и стрели и излязоха с Хасо от пещерата. Нерешително, плахо тръгна след господаря си и Бойнах.
По пътя Хасо разказа на Ашот както за горящите в тъмнината очи, така и за странното държане на кучето.
— Да отидем да намерим следите — предложи овчарчето, — по тях ще разберем какъв звяр е бродил насам.
Но там, на южния каменист склон на планината, където Хасо беше видял светещите фосфорни очи на тайнственото животно, отдавна вече нямаше сняг, значи, „разтопили“ се бяха и следите. А да вървят по-нататък по снежните склонове, децата нямаха нито време, нито сили.
„Нощем така светят очите само на котката — разсъждаваше Ашот. — О, сигурно е бил манул!…“ Манулът е дива средноазиатска котка, която понякога се появява в долината на Аракс от Муганските стели. Ашот си спомни, че веднаж от Ереванската академия на науките бяха помолили баща му да им достави това животно. Баща му попаднал в дирите му и дълго го преследвал. Опитният ловец бил поразен от безстрашието на тази котка: тежко ранена, тя се хвърлила върху него и се опитвала да захапе гърлото му. Но шепа сачми довършили зверчето.