Осемте удара на часовника

— Жером Винал — прошепна на ухото ми братовчедката.

Младежът не се смути ни най-малко. Съзирайки Натали, той я поздрави много учтиво. В тоя момент Матиас дьо Горн направи крачка напред, но той го изгледа така спокойно, сякаш искаше да каже:

— Е, добре! А после?

Поведението му беше толкова обидно, че двамата Дьо Горн грабнаха пушките си и ги насочиха срещу него. Синът го гледаше особено злобно, но Жером не обърна внимание на заплахата. Изгледа, ги с безразличие и се обърна към гостилничаря:

— Драги Робер, бях дошъл при чичо Васьор, но дюкянчето му е затворено. Не бихте ли се съгласили да му предадете кобура на моя револвер, разпрал се е малко, да го зашие?

Той подаде кожения калъф на стопанина и добави усмихнато:

— Ще задържа револвера, току виж ми потрябвал. Кой знае какво може да се случи…

После младежът извади цигара от сребърната си табакера, запали я и излезе. През прозореца се видя как скочи на коня си и се отдалечи с лек тръс.

— Чистокръвен — каза старият Дьо Горн със завист, и глътна чашка коняк.

Синът му запуши устата с ръка и го принуди да седне. До тях Натали дьо Горн се беше разплакала.

Това е, скъпи приятелю, цялата история. Сам виждате, че не е привлекателна и не заслужава вниманието Ви. В нея няма нищо мистериозно, нищо интересно за вас. Затова не настоявам да се намесите, но много бих искала тази нещастна жена, която, изглежда, е истинска мъченица, да бъде закриляна от някого. Накрая обаче пак ще повторя, нека оставим другите сами да се грижат за себе си, а ние да спрем най-после тези наши, така главоболни опити…