Осемте удара на часовника

Започна да брои. Часовникът отби осем пъти.

— Ах — промълви отмаляла тя, скривайки лице в ръцете си… — часовникът… този часовник… е оттам… познавам гласа му.

Тя не каза нищо повече. Почувства, че Ренин я гледа и този негов поглед й отнемаше всичките сили. Не можеше да му окаже съпротива, понеже вече не желаеше да се съпротивлява. Всички предвидени авантюри бяха привършени освен една, в очакването на която спомените от всички други избледняваха — най-вълнуващата и най-желаната. И тя се подчини с радост на повелята на съдбата, щастлива от всичко, което щеше да се случи. Защото бе влюбена. Неволно се усмихна, усещайки как радостта й се възвръща, как изпълва живота й от мига, в който нейният любим й бе поднесъл кораловата тока. Дали наистина не беше вълшебна?

Гласът на часовника отекна отново.

Ортанз погледна Ренин. Още няколко секунди остана неподвижна, онемяла, притихнала като птичка с отрязани криле, която не може да отлети, но когато часовникът отброи последния удар, тя се отпусна върху гърдите му и блажено усмихната му подаде устните си…