Подмененият
- Автор: Йованофф Бренна
- Язык: болгарский
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Подмененият». Краткое содержание книги:
Едно момче живее в съвършения малък град със съвършеното си семейство.
Но Маки Дойл е много повече от това, което изглежда. Той е подменено дете, оставено в люлката вместо човешкото бебе преди шестнайсет години.
Дошъл е от свят на тунели и черна, тинеста вода, на мъртви момичета, ненамерили покой, на древни тайни, подхранвани от човешката болка.
Маки Дойл не е един от нас.
Издава го смъртоносната му алергия към желязо, кръв и осветената земя. Той трябва да се бори, за да оцелее в човешкия свят. Би платил всякаква цена, за да бъде нормален като останалите, да свири на бас китарата си, да се разхожда за ръка с любимото момиче… Но когато поредното човешко дете е отвлечено, Маки слиза в подземния свят на Гентри — пълен със странни и зловещи създания, живеещи под мрачния хълм. И този свят си го иска обратно.
Време е Маки да реши на кой от световете принадлежи и накъде го води сърцето му.
— Добре, тогава ще заобиколим и ще погледнем от другата страна.
Поведе ме край сградата, покрай оградата, докато стигнахме до място, където лехите с оранжеви цветя бяха избрали вече кафявия цвят.
— Ето — каза тя и посочи през оградата. — Тъкмо поставиха надгробния камък. Онзи малкият, белият, до стената.
Сочеше ми покрай безименните надгробни плочи и криптата към парцела неосветена земя, където някогашните вярващи погребвали всеки, когото смятали за нечист. В мрака изпъкваха само мраморните плочи. Те блестяха бледи сред сенките, докато гранитните камъни се сливаха в смътни линии. Камъкът, който Тейт ми сочеше, се издигаше изправен и квадратен, но повечето от другите се бяха килнали в различни посоки.
В гробището имаше и други парцели. Осветена земя. Но фактът, че не Натали, а нещо друго беше погребано тук с отхвърлените, защото това си беше неговото място, потвърждаваше, че тази неосветена земя е точно това, което Мориган беше казала, че е — просто още един начин, по който градът изпълняваше своята част от сделката и участваше в този отвратителен ритуал. Нещо, на което всички се бяха съгласили, без да им се налага да говорят за него.
Тейт стоеше до мен и ме гледаше и внезапно осъзнах, че тя не беше от онези момичета, които щяха да извърнат очи встрани и да избягат. Погледът й можеше да свали кожата от тялото ти, ако й позволиш да се взира в теб достатъчно дълго.
Затворих очи.
— Искаше ми се да мога да направя нещо. Не знам как да ти помогна.
Тя се приближи към мен и гласът й беше тих и задъхан, сякаш се канеше да ми каже някаква ужасна тайна.
— Знаеш ли как стана? Какво ме убеди напълно? Не беше това, че зъбите й внезапно започнаха да ми се струват по-големи, нито очите й, които се промениха. Да, естествено, това имаше значение, но не доказваше нищо. Бяха пантофите й. Розови, пухкави, с мечета върху тях — преди ги носеше постоянно, а после, няколко месеца преди да умре, те изчезнаха, но знаеш ли какво? Това нямаше значение, защото тя не си ги поиска. И вече не харесваше книжки с картинки и играчките си. Казвах си, че е така, защото е болна, но това не беше истина, защото нощем, когато си мислиш за всичко, за което не можеш да понесеш да мислиш през деня, аз знаех… Нощем истината идваше при мен — и просто знаех, че това не е моята сестра.
Стоях до лехата с увехнали цветя, облегнат на оградата. До мен Тейт изглеждаше съвсем дребничка и тъжна. Устните й бяха притиснати една до друга толкова силно, че и мен ме болеше. За пръв път от онзи следобед под дъба тя не гледаше към мен, с очакване да й кажа или да направя нещо.
Исках да я прегърна, но всичко беше погрешно — времето и мястото, и начинът, по който тя се свиваше и отдръпваше, като че ли не можеше да търпи някой друг да я докосва, затова само долепих чело до оградата.
— Трябва да ти кажа още нещо.
— Е, казвай.
— Харесвам те.
Когато го казах на глас, признанието прозвуча толкова безнадеждно — и същевременно необратимо. Бях открил нещо, което до този момент не знаех с какви думи да изразя. Но разбирах, че го чувствах по този начин, защото беше вярно.
Смехът й беше недоверчив.
— Ти какво?
Гледах ту към земята, ту към ръмящото небе, изобщо навсякъде другаде, само не и към нея.
— Харесвам те. Много.
Когато най-накрая вдигнах очи към Тейт, лицето ми беше пламнало и ми беше трудно да я гледам.
Тя се намръщи. После скръсти ръце на гърдите си.
— Това наистина е неподходящо място за подобен разговор.
— Знам. И въпреки това те харесвам.
Когато го казах за трети път, сякаш разруших някакво заклинание. Лицето й омекна и погледът й стана отнесен.
— Не казвай такова нещо, освен ако наистина не го мислиш.
— Никога не казвам нещо, ако наистина не го мисля. — Наведох се към нея и подуших отново миризмата на метал. — Свали си верижката.
— Защо?
— Защото ако не го направиш, няма да мога да те целуна.
Тя стоеше и се взираше в лицето ми. После се пресегна и откопча закопчалката на верижката си. Устните й бяха леко разтворени. Пъхна верижката в джоба си и постави ръката ми на бузата си. После се наведох към нея, преди да имам време да помисля за това достатъчно дълго, за да се уплаша.
Никога не бях очаквал много от Тейт. Дълги, отегчени погледи в училищните коридори, може би. Няколко страхотни удара на билярдната маса, където изобщо не й бях конкуренция. Можеше да ме разбие на дартс или пък на карти. Вместо това ето ме сега, целувах я зад църквата. Устните й бяха топли и се изненадах, че да не дишаш, можеше да бъде и много хубаво, когато някой друг отнемаше дъха ти.