Подмененият

— За останалите?

Мориган кимна.

— Създанията под земята. В този ден моята сестра си възвръща властта и получава жертвоприношенията си. Тогава се събираме в двора на църквата и палим билки, градински чай и седефче. И точно преди слънцето да изгрее, ставаме свидетели на изливането на кръвта и светът отново е по-добър.

Произнесе думите като че ли рецитираше стихотворение или ми разказваше легенда, а не като нещо, което се случваше редовно, от години насам, в един застаряващ град.

Погледнах я гневно.

— И вие не виждате нищо лошо в това? Господарката взема деца, за да ги заколи пред очите ви, и за вас това е нормално? Държиш се, сякаш това е съвсем в реда на нещата. Постоянно повтаряш колко е лоша Господарката, че е извън контрол — тогава защо някой не направи нещо?

Наблюдавах лицето й, как докосва устните си, като че ли несъзнателно се опитваше да прикрие зъбите си.

— Направи си услуга и не й се пречкай. Тя е ината, жестока владетелка и ще те накаже, преди да успееш да мигнеш или да си поемеш дъх. В момента в нейния дом има дете и тя ще го пази до нощта на ритуала.

— Значи ми казваш, че просто ще си стоиш тук и ще я оставиш да убие едно малко дете?

Сетих се за изпълнените с болка очи на Тейт, за отчаяното й упорство, че умрялото момиче не е сестричката й. Майка ми не искаше да говорим за това, но децата, които бяха вземани, отиваха някъде. Те не изчезваха просто така. Ако имаше причина за подмяната, то тогава може би Натали беше все още жива и чакаше някъде нощта, в която щяха да пролеят кръвта й.

Мориган се изправи и вдигна пръчката си като меч или скиптър.

— Нищо не можеш да направиш за това дете. Сестра ми е извратено създание, тя е звяр, не жена, и само ще пострадаш, ако застанеш на пътя й.

— Говориш за убийство на дете. Тя е нечия дъщеря. — Затворих очи и си поех дъх. — Нечия сестра.

— Тя е просто малка прашинка в голямата картина на света. Съвсем малка частица, изиграваща важната си роля на всеки седем години. Незначителна цена, която трябва да се плати за благосъстоянието и просперитета на всички.

Джанис дойде при нас, седна и потопи краката си във водата.

— Градът се нуждае от това, Маки. Всички се нуждаем.

— Значи всички се подреждате в редичка на гробището, палите билките си и убивате деца? Страхотно, а? Направо невероятно.

— Не го правим ние.

Гърлото ми се беше свило, все едно щях да се засмея, но не по онзи начин, когато всичко е весело и прекрасно.

— Но позволявате да се случва.

Джанис въздъхна и постави ръка на рамото ми.

— Ние не мислим за това по такъв рационален начин. За всички е добре. За нас, за Дома на мизерията, за местните и за града.

— Не — казах аз. — Това не е добре за града. Наранява ги, ужасява ги. Как може да са щастливи, когато някой взема децата им?