Последната битка
- Автор: Эддингс Дэвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Василева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последната битка». Краткое содержание книги:
Торасин се поклони изискано, все така усмихнат. А като излязоха от палатката, каза на Лелдорин:
— Започвам почти да харесвам този човек — стига да не говореше толкова префърцунено.
— Не е чак толкова лошо като свикнеш — отвърна Лелдорин.
— Ако имах някоя приятелка красива като лейди Ариана, нямаше да имам нищо против да ми говори така — усмихна се Торасин. После се огледа дяволито и каза: — Коя войска бихте искали да окуражите, ваше величество?
— Нека посетим вашите астуриански съотечественици — заяви Се’недра. — Не мисля, че бих ви взела в мимбратския лагер… освен ако не ви вземат мечовете и не ви залепят устите.
— Нямате ни доверие, така ли? — попита Лелдорин.
— Просто ви познавам — отговори тя и вирна глава. — Къде лагеруват астурианците?
— Натам — отговори Торасин и посочи южния край на лагера.
Вятърът разнасяше миризма на готвено от сендарските полеви кухни и това напомни на принцесата за нещо. Вместо да обиколи астурианските палатки набързо, тя установи, че съвсем целенасочено търси някого.
Откри Ламер и Детон, които тъкмо привършваха да се хранят пред една дрипава палатка. Двамата крепостни селяни се бяха присъединили към армията в покрайнините на Воу Вейкюн. И двамата изглеждаха по-добре нахранени, отколкото първия път, когато ги бе видяла, и вече не бяха облечени в дрипи. Щом я видяха, те станаха и несръчно се поклониха.
— Е, приятели — попита тя, ката се опита да им спести формалностите, — как намирате военния живот?
— Няма от какво да се оплачем, ваше величество — отговори Детон почтително.
— Освен от непрекъснатото ходене — добави Ламер. — Не знаех, че светът е толкова голям.
— Дадоха ни ботуши — каза Детон и вдигна единия си крак, та тя да види ботуша му. — Отначало бяха малко твърди, но сега всичките ни пришки заздравяха.
— Получавате ли достатъчно храна? — попита тя.
— Много. — каза Ламер. — Сендарите дори я приготвят за нас. Знаете ли, че в кралствата на сендарите няма крепостни селяни, господарке? Това не е ли удивително? Това кара човек да се позамисли.
— Така е, наистина — съгласи се Детон. — Те отглеждат какво ли не, за всички има достатъчно ядене, дрехи, къщи, в които да живеят, и няма нито един крепостен селянин в цялото кралство!
— Виждам, че са ви дали и снаряжение — каза принцесата.
Ламер кимна и свали шлема си.
— Има стоманени пластинки, които предпазват човек от нараняване на главата — каза той. — Още щом пристигнахме, ни строиха и дадоха на всеки по един шлем и по една от тези кожени туники.
— И по една кания и кама — каза Детон.
— Показаха ли ви как да ги използвате? — попита Се’недра.
— Все още не, ваше величество. — отговори Детон. — Засега се учим да стреляме с лък.
Се’недра се обърна към двамата си придружители и каза:
— Ще намерите ли някой, който да се погрижи за това? Искам да съм сигурна, че всеки знае поне как да се защитава.
— Ще се заемем с този въпрос, ваше величество. — отговори Лелдорин.
Един млад крепостен селянин седеше с кръстосани крака край съседната палатка и свиреше на флейта. Се’недра беше чувала най-добрите музиканти на света в двореца в Тол Хонет, но флейтата на крепостното момче разчувства сърцето й и я просълзи. Мелодията се извисяваше към лазурното небе като песента на освободена чучулига.
— Колко изящно! — възкликна тя.
Ламер кимна, после каза:
— Не разбирам много от музика, но според мен момчето свири много добре. Жалко, че не е наред с главата.
— Какво имаш предвид?
— То е от някакво село в южната част на арендската гора. Много бедно село, и лордът бил много жесток с крепостните си селяни. Момчето е сираче и му било наредено да наблюдава кравите. Веднъж едно животно се изгубило и го пребили почти до смърт. Оттогава не може да говори.
— Как се казва?
— Май никой не знае — отговори Детон. — Наобикаляме го, за да се грижим за него, да сме сигурни, че е нахранено и има къде да спи. Нищо друго не можем да направим за него.
Лелдорин изхлипа. Се’недра се обърна и с изненада видя, че по сериозното лице на младия мъж се стичат сълзи.
Момчето продължи да свири, мелодията беше сърцераздирателна. Очите му срещнаха погледа на Се’недра.
Принцесата разбра, че званието и положението й притесняват двамата крепостни селяни. Беше се уверила, че са добре и че обещанието й към тях е спазено, а всъщност само това имаше значение.