Миг преди винаги

– Има ли някъде чадър в колата? – шетам аз, като се опитвам да надвикам шума от силното трополене на дъжда по покрива. – Мога да го държа над теб, докато поправиш колата!

– Навън е тъмно като в рог, Камрин – вика той като мен, за да го чуя. – Съмнявам се, че дори и с фенер ще мога да го направя. Първо трябва да разбера какво не е наред.

Смъквам се още повече на седалката и подпирам крака върху таблото с колене, прибрани към гърдите.

– Поне не е студено – казвам.

– Ще преживеем някак си тази нощ тук – казва той. – Няма да е за първи път да спим в кола. Може би камионът, който трябва да ни тегли, ще се появи, преди да се съмне, ако ли не, ще я оправя, когато мога да виждам.

Седим заедно в мълчание известно време и слушаме как дъждът трополи по колата, гръмотевицата преминава с грохот като вълна през облаците. След време сме толкова уморени, че се промъкваме на задната седалка, свиваме се заедно на нея и се опитваме да поспим. Не след дълго, когато става очевидно, че и на двамата не ни е удобно и че няма достатъчно място да спим така, Андрю се промъква отпред. Обаче пак не можем да заспим. Усещам го да се намества известно време и после пита:

– Къде се виждаш през следващите десет години?

– Не съм сигурна – отвръщам аз, загледана в покрива на колата. – Но знам, че искам да правя каквото и да е заедно с теб.

– Аз също – казва той отпред.

Лежи в същата поза, в каквато съм сега, по гръб и гледа нагоре.

– Мислила ли си за нещо конкретно? – питам тихо аз и се чудя какво ли има предвид той, като подхваща тази тема.

Сменям лявата си ръка е дясната под главата си.

– Да – казва той. – Искам да се установим някъде, където е топло и спокойно. Понякога си те представям на плажа да вървиш боса по пясъка, а вятърът да развява косата ти. Аз пък седя не много далеч под едно дърво и свиря на китарата…

– Тази, която ти купих ли?

– Разбира се.

Усмихвам се и продължавам да слушам, като мислено си представям сцената.

– И ти ѝ държиш ръката.

– Чия ръка?

Андрю замлъква за момент.

– На нашето малко момиченце – казва някак разсеяно той, като че ли мисълта му се рее някъде по-далеч от моята.

Преглъщам и усещам как в гърлото ми наедрява буца.

– Харесва ми да си го представям – казвам аз. – Значи искаш да се установим някъде, така ли?

– Евентуално – казва той. – Обаче само когато наистина го почувстваме. Нито ден преди това.

Внезапен порив на вятъра разтърсва колата, а земята се разтреперва от силна гръмотевица.

– Андрю? – питам аз.

– Да?

– Номер три, който трябва да прибавим към списъка ни с обещанията. Ако стигнем до старост, кокалите ни болят и не можем да спим повече в едно легло, обещай ми, че никога няма да спим в отделни стаи.

– Обещавам – отговаря той и по гласа усещам, че се усмихва.

– Лека нощ – казвам аз.

И когато минути по-късно заспивам, сънувам онзи топъл плаж, а Андрю ме наблюдава как вървя по пясъка с малката ръчичка, хванала моята.