Отвъд стената на съня
- Автор: Лавкрафт Говард Филлипс
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 9786191571178
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Отвъд стената на съня». Краткое содержание книги:
Старецът бе толкова развълнуван, че очите му хищно проблясваха зад осмоъгълните стъкла на старовремските очила, а гласът му се бе понижил до хрипкав шепот. Що се отнася до собствените ми емоции, те трудно се поддаваха на описание. Всичките ми страхове и тревоги се бяха възвърнали, запламтявайки с нова сила, и аз ясно осъзнах, че изпитвам неистово отвращение от това облечено в дрипи чудовище, намиращо се в непосредствена близост до мен. Вече не се съмнявах, че имам пред себе си умопобъркан или най-малкото психичноболен човек. И въпреки че дрезгавата му реч бе станала едва доловима, всяка негова дума се врязваше в ушите ми по-силно от вик.
— Та тъй, значи, млади ми господине, тая картинка наистина кара мозъка ти да се размърда… Не знам дали ще ми повярваш, ама като си купих книжката от стария Ебенизър, с часове съм я съзерцавал, с часове! Особено докато пастор Кларк — оня същият, дето се удави в езерото — четеше неделната проповед… Веднъж пък — няма да се плашиш, млади ми господине — се наслаждавах на тая картинка тъкмо преди да заколя овцата, която бях тръгнал да нося на пазара, и да знаеш само колко се възрадвах, докато разфасовах добичето…
Стопанинът на къщата вече шептеше толкова тихо, че едва различавах думите му. Чувах как дъждът яростно барабани по покрива, стените и прозорците на паянтовата постройка, съпроводен от бесния вой на вятъра — сигурен знак, че бурята се засилва. Отгоре на всичко — нещо доста необичайно за ноември — в далечината ехтеше приглушен грохот на гръмотевици, който сякаш се усилваше с всяка следваща светкавица. Обаче моят събеседник като че ли изобщо не ги чуваше.
— Да, много се възрадвах от коленето на добичетата, ала туй нищичко не беше… Странно как ти влиза нещо в главата и после не ще да излезе от там. Ако обичаш нашия всемогъщ Господ Бог, млади ми господине, не разказвай на никого за туй, дето ще ти изрека, ама кълна се, че от тая картинка ми се отвори апетит за такива работи, дето не можеш нито да си ги отгледаш на пасището, нито да си ги купиш на пазара… Ей, стой си спокойно, какво те прихваща? Нищичко такова не съм правил, само се питах: Ами ако опитам? Ако вкуся съвсем мъничко? Нали казват, че плътта ни от месо и кръв е създадена, че те ни дават нов живот… И ми стана любопитно — няма ли пък човек да си удължи животеца, ако се храни не просто с хубаво месо, ами и с нещо такова, което е като неговата плът и кръв…
Обаче старецът така и не успя да довърши своя монолог и причината за това не се дължеше нито на обзелата ме уплаха, нито на внезапно развилнялата се буря, в чийто разгар се свестих в пълна самота сред почернелите димящи развалини от разнебитената къща. Зловещият ми събеседник бе спрян от едно на пръв поглед съвсем прозаично и в същото време — доста необичайно обстоятелство.
Старинната книга лежеше на масата, разтворена на ужасяващата гравюра с месарницата на касапина канибал. Точно в момента, когато белобрадият мъж произнесе: като неговата плът и кръв, дочух слаб звук, наподобяващ едва доловимо пльокване, и насред пожълтялата страница се появи неголямо петънце. Веднага си помислих за пороя и течащия покрив… обаче дъждът в Нова Англия обикновено не е червен. Междувременно по средата на илюстрацията, точно върху тезгяха на месаря човекоядец, започна да разцъфва алено петно, което направи кошмарната гравюра още по-реалистична и въздействаща. Щом го забеляза, старецът мигом замлъкна и вдигна очи нагоре — към стаята, откъдето бе излязъл преди около час. Проследих погледа му и видях, че на тавана, точно над главите ни, се е разплуло голямо червено петно с неправилна форма, което растеше пред очите ми. Нито закрещях, нито помръднах; бях като парализиран от ужас и единственото, което успях да сторя, бе да затворя очи. Миг по-късно всичко се разтресе от титаничен гръмотевичен грохот. Съкрушителният удар на стихията бе поразил с цялата си сила тази скверна къща, гъмжаща от чудовищни тайни, милостиво запращайки ме в несвяст; само това спаси разсъдъка ми от неизбежното умопомрачение.
Звярът от пещерата
Ужасното предчувствие, което гризеше моето объркано, отказващо да приеме жестоката истина съзнание, прерасна в смразяваща увереност. Бях се изгубил — окончателно и безнадеждно — в мрачния лабиринт на огромната Мамутова пещера. За пореден път огледах всичко наоколо с напрегнат взор и за пореден път не открих никакъв знак, който да ми посочи пътя към спасението. Никога вече нямаше да зърна благословената дневна светлина, да се любувам на зелените хълмове и да съзерцавам красотата на прекрасния свят, останал някъде далеч над мен. Надеждата ме бе напуснала завинаги. Обаче животът ме беше приобщил към кастата на философите, ето защо изпитвах и известно удовлетворение от стоическото спокойствие, с което се отнасях към критичната ситуация. Въпреки че бях чел много за истеричната паника, в която изпадаха окаяните клетници в подобни случаи, аз си оставах все тъй невъзмутим и хладнокръвен, какъвто бях и преди да осъзная пълната си дезориентация.