Огньовете на сатаната
- Автор: Догерти Пол
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Стефанова
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Огньовете на сатаната». Краткое содержание книги:
Корбет млъкна и започна да дъвче ъгълчето на устната си.
— Та какво постигнахме дотук? Разбрахме, че орденът на тамплиерите е деморализиран и вероятно разцепен на фракции: сигурен съм, че именно затова дьо Моле е дошъл в Англия. Покушенията срещу Филип Френски и нашия крал може да са израз на това разцепление. Имаме и предупрежденията, изпращани от онази странна секта на асасините. Знаем, че орденът има някаква тайна, заради която са отделили разни скрити помещения. Научихме, че горчивина и жажда за отмъщение са разяждали Мърстън, но все пак може ръката му да е била направлявана от някой друг.
Корбет направи пауза.
— Убиецът — продължи след малко той — използва някакъв странен огън. Упражнявал се е да го пали сред дърветата край пътя за Ботъм Бар: онзи нещастник, пътуващият търговец, е заплатил с живота си за своето любопитство. Мислим, че убиецът е някой от тамплиерските командири, но след като всички тамплиери имат забрана да излизат от Фрамлингъм и портите на града се охраняват така строго, кой е закрепил онази бележка за провесения на площада труп на Мърстън? И кой би могъл да изпрати подобно съобщение на мен? Каквото и да са направили тамплиерите в Йорк, ние вече установихме, че по времето, когато към мен бяха пуснати онези стрели, командирите вече са били на път за Фрамлингъм.
— А може би онзи маскиран конник е убиецът? — попита обнадеждено Малтоут. — Може под маската да се е криел някой от водачите на ордена?
— Фалшивите монети — подхвърли Ранулф — може също да са едно от злодеянията на тамплиерите.
— Възможно е — отвърна Корбет. — Но каквото и да е, Ранулф… — Той се отпусна назад в леглото. — Щом в тази лудост липсва какъвто и да е порядък, щом убиецът прави всичко това, само защото му харесва, значи ще напада отново и отново.
— И какво ще правим тогава? — попита Ранулф.
— Накрая — отговори Корбет, — ще се върнем при краля и ще докладваме какво сме открили: един разединен, деморализиран орден, отклонил се от първоначалната си цел. — Той се изправи на лакът. — И ако докладвам такова нещо, ще бъде само въпрос на време, докато служителите на кралската хазна започнат да питат защо съществува такъв богат орден, щом му липсва цел и най-важното, след като сред членовете му се шири измяна, говори се за магьосничество, убийства и какво ли не още?
Сержантът, който патрулираше на голямата ливада в имението Фрамлингъм, погледна към лодката, която се полюшваше във водите на езерото.
— Време е старият да се прибира — промърмори той.
Сетне подръпна колана си нагоре и се заспуска към брега на езерото. Въпреки всичко залезът бе великолепен, а прохладният вечерен ветрец подухваше приятно в потното му чело.
— Защо ли не оставя стареца да си полови риба? — прошепна той на себе си.
После седна на тревата, свали си шлема и смъкна мрежата от метални брънки от главата си. Погледна към Одо: старият библиотекар беше изкарал лодката си, „Призракът от кулата“, и вече от доста време ловеше риба.
— Поне е по-полезно от това, което правя аз — измърмори кисело сержантът, докато откъсваше стиска трева, за да избърше потното си лице.
Гарнизонът във Фрамлингъм се беше поуспокоил след заминаването на любопитния кралски секретар и другарите му; тоест, до пристигането на пратеника, след което дьо Моле и останалите големци се бяха събрали в залата на тайно съвещание. Бяха издадени заповеди, подкрепящи указа на Великия магистър, че никой не бива да напуска Фрамлингъм и всеки непознат, заловен да се разхожда из земите на имението, трябва да бъде незабавно арестуван. Сержантът-тамплиер задъвка една тревичка и присви очи срещу залязващото слънце, докато гледаше как черното наметало на брат Одо се гърчи и плющи на вечерния вятър. Старият библиотекар очевидно се мъчеше да удържи дългата въдица. Сержантът се наслаждаваше на спокойствието на природата след бъркотията от последните няколко дни. Новината за покушението над краля, убийствата на Ревъркийн и готвача Питъркин бяха известни на всички. Малцина споменаваха за смъртта на Мърстън, макар мнозина да се чувстваха виновни заради онова, което бе направил. Въпреки това Мърстън бе луда глава: само защото беше участвал в битките в Отвъдморските земи, смяташе, че има правото да казва кое е правилно и кое не.