Огньовете на сатаната
- Автор: Догерти Пол
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Стефанова
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Огньовете на сатаната». Краткое содержание книги:
Скоро Ранулф и Малтоут дойдоха при тях. Бяха готови да продължат със задявките, но като срещна погледа на Корбет, Ранулф размисли.
— Накъде сега, господарю?
Корбет се облегна на стената отзад.
— Няма да се връщаме във Фрамлингъм — заяви той. — Не и тази вечер. Пътят до Ботъм Бар е тъмен и опасен, Мастър Клавърли, ще те помоля за една услуга, или по-точно четири.
— Наредено ми е да ти оказвам пълно съдействие.
— Първо бих искал стаи тук.
— Това може да се уреди.
— Второ — продължи Корбет, — нашият фалшификатор трябва да има работилница за претопяване. Сега, след като градът вече си има данъчни регистри, подобни работилници винаги подлежат на облагане.
— Освен ако не са тайни — вметна Клавърли.
— Искам и списък — настоя Корбет — на всички, които имат разрешително да внасят стоки в града. И накрая, ако златото идва от заровено имане, трябва да е намерено по време на строителни работи. Никой гражданин пък не може да строи без разрешително от градската управа.
— Дадено — рече Клавърли. — Значи искаш списък на ковачите и всички, които притежават работилници за претопяване на метали, хората с разрешение за внос и всеки гражданин, който е получавал разрешително за строеж?
— Да, и то възможно най-бързо!
— Тамплиерите — продължи Клавърли — ще се споменават и в трите списъка.
— Това е допълнителна услуга — отговори Корбет. — Предобеда, когато стана покушението над краля, Великият магистър на ордена Жак дьо Моле и четирима от неговите водачи — Легрейв, Бранкиър, Бадълсмиър и Симс — са дошли в града. Бранкиър си е отишъл рано, или поне така казва. Бадълсмиър и Симс били сами за дълъг период от време, докато Легрейв придружил Великия магистър до един златар в Стоунгейт. Йорк е голям град, но хората се познават. Тамплиерите не биха останали незабелязани. Искам да проучиш какво точно са правили онази сутрин.
Клавърли подсвирна под нос.
— И откъде да започна?
Корбет се ухили и посочи с широк жест наоколо.
— Питай съдържатели на ханове и кръчми. Каквото и да откриеш, ще ми бъде от полза.
Клавърли допи бирата си и се сбогува с Корбет. Обеща му, че ако се сдобие с някакви сведения, ще дойде лично във Фрамлингъм. След това отиде да поговори със съдържателя, който стоеше зад скования от винени бъчви тезгях. Корбет видя как човекът кимва. Клавърли вдигна ръка, викна, че всичко ще се нареди, и излезе на улицата.
— Уморен съм — рече Корбет. — Ранулф, Малтоут, можете да правите, каквото си искате, стига до час да се върнете в стаята.
После, като остави другарите си да мърморят за господаря „Кисела физиономия“, Корбет последва съдържателя до втория етаж и стаята за гости, описвана като най-хубава. Там имаше само две легла, но ханджията обеща да донесе трето. Докато слугите домъкваха сламеници, нови възглавници, кани с прясна вода и поднос с хляб и вино, Корбет отиде да легне на едното легло. Този път обаче не се впусна в мечти за имението Лейтън и Мейв, а се помъчи да подреди мислите си. По едно време в коридора се чу шум и Ранулф и Малтоут връхлетяха в стаята.
— За Бога! — изстена Корбет и спусна крака от леглото.
Ранулф, чието лице бе самото въплъщение на невинността, придърпа едно столче и седна срещу господаря си.
— Оная старица те изплаши, нали? — попита безцеремонно той.
— Не, не ме е изплашила, Ранулф — отвърна Корбет. — Аз вече си бях уплашен. — После посочи подредените си на масата принадлежности за писане. — Помисли си за убийците, които сме преследвали, Ранулф. Те винаги имат мотив: алчност, разврат, измяна. Всички убийства следват определен модел — убиецът премахва онези, които са му застанали на пътя или биха могли да го разпознаят. А тук е различно: имаме човек, който убива без каквато и да било цел.
— Но нали каза, че сред тамплиерите има разцепление? Някои искат да си отмъстят на краля.
— В такъв случай — парира веднага Корбет — защо им е било да убиват Ревъркийн? И каква заплаха, за Бога, е представлявал за тях нещастния Питъркин? Още повече, че между трите убийства няма никаква връзка, — Корбет помълча малко и продължи. — О, да, ако кралят беше ранен или убит, ако главният му секретар преживееше някаква ужасна злополука, предполагам, че в това има някаква логика. Но защо Ревъркийн и Питъркин?
— Може да са знаели нещо — отговори Ранулф.
— Може би — отвърна Корбет. — Но тук се натъкваме на втория проблем. Как? Мърстън може да е пуснал онази стрела към краля, но как е умрял толкова бързо? Как е бил предизвикан огънят? Ревъркийн загива посред лабиринта в една пролетна утрин, а Питъркин избухва в пламъци насред оживената кухня.