Градът на тайните
- Автор: Гулд Саша
- Серия: Cross My Heart #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ентусиаст
- ISBN: 9786191640225
- Переводчик: Мария Чайлд
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Градът на тайните». Краткое содержание книги:
Въпросът е на каква цена. Защото една тайна може да пореже по-дълбоко от което и да е острие!
Преструвам се на настинала, за да избегна вечерята с баща ми. Имам да му казвам много неща за Беатриче и Алегреза, но първо трябва да събера достатъчно твърдост за подобен разговор. Само се надявам, че ще успея да го накарам да разбере на какво са способни жените от Сегретата. Всеки път, когато се замисля за своето признание, чувам тихия глас на Алегреза. Само да продумаш и една дума за Сегретата, пред когото и да било — и ще се простиш с живота си. Всеки път, щом затворя очи, виждам как наоколо ми се събират маски.
Заспивам по-лесно, отколкото съм предполагала, и се събуждам чак на сутринта. Мислите ми са прояснени. Вече мога да говоря с баща си. Той няма да е в състояние да пренебрегне разказа ми за последните часове на Беатриче. А ако остана между тези стени, никой, дори Сегретата, няма да успее да ме докосне.
Фаустина чува, че съм се размърдала, и идва да ми помогне с обличането.
— Ще ми се да можех да спя като теб — признава тя, докато дърпа зелената рокля над раменете ми. — Но, уви, едва успявам да задремя, и то само на моменти.
Спомням си хъркането й, докато Джакомо ме рисуваше, и ако не е мисълта за онова, което ми предстои, щях да се усмихна.
Питам я къде е баща ми и старата дойка отвръща, че е в библиотеката.
— Ела с мен — казвам й. — Трябва да поговорим с него.
— Какво искаш да кажеш, дете? — пита ме Фаустина, докато ме следва по петите.
Не отвръщам; тя едва събра сили да разкаже пред мен за смъртта на Беатриче, не искам да избяга. Ако присъства, докато излагам историята пред баща си, мога да се обърна към нея за подкрепа. Опитвам се да формулирам думите си.
Татко, Беатриче е била убита. Или, Татко, трябва да ви кажа нещо ужасно. Седнете.
Чукам на вратата и баща ми извиква да вляза. Той вече седи на старинния кожен стол, от който майка ми ми четеше истории навремето. Фаустина кърши ръце зад гърба ми, сякаш предусеща, че съвсем скоро ще й се наложи да поеме някакво допълнително задължение.
— Татко… — започвам.
Спира ме кашлица, идваща откъм прозореца. Там стои една жена, прошарената й със сребристи кичури коса отразява сутрешната светлина.
Алегреза.
— А, ето я и нея — смее се баща ми. — Точно човекът, с когото искахме да поговорим.
Леко навеждам глава и правя предпазлив реверанс по посока на Алегреза. Какво прави тук? Дали вече не е чула за опита ми да преследвам Бела Дона през покрития с локви площад?
— Колко е хубаво, че ви виждам, Алегреза — казвам любезно, макар да се чудя дали долавя тревожната нотка в гласа ми.
— Подобно — усмихва се Алегреза. — Днес следобед ще има рецитал, посветен на предстоящата женитба на Николо и Паулина. Просто питах баща ти дали ще искаш да ме придружиш. Знам, че двете с Паулина сте близки приятелки.
Баща ми мята към мен един от своите изпълнени с очакване погледи. Умът ми бързо работи.
— Много мило от ваша страна, че сте се сетили за мен, но се страхувам, че следобед очаквам гостенка — Карина. Не съм я виждала от смъртта на съпруга й. Не искам да съм навън, когато се отбие.
Баща ми изправя гръб в стола си.
— Глупости, Лаура. Този рецитал започва след час. Ще се върнеш съвсем навреме. — Той се обръща към Алегреза. — Нали така?
— Лаура сама ще реши дали иска да дойде или не. Не искам да принуждавам никого — отвръща Алегреза. Линията на челюстта й се стяга.
— Е — започва отново баща ми с тежък решителен тон, — знам, че дъщеря ми споделя моята гледна точка, а именно, че присъствието на подобно прекрасно събитие е истинска привилегия. Не е ли така, Лаура?
Виждам как Фаустина ми хвърля тревожен поглед; усеща неохотата ми. Но не мога да се противопоставя на обединените им усилия. Calma, казвам си. Не бързай. Не се издавай.
— Да, разбира се, татко. Колко глупаво от моя страна. С удоволствие ще ви придружа, синьора Ди Роко.
Мислех, че слънцето ще се покаже, но когато излизаме от къщата на баща ми, по небето пълзи огромната пелена на облак. Алегреза ми подава ръка и аз неохотно плъзвам длан в нейната.
— Къде ще е рециталът? — питам.
— Почакай и ще видиш.
Двете вървим мълчаливо, промъкваме се из града по коридори от камък. Ще ми се да бях поискала Фаустина или Бианка да ни придружат, но допускам, че Алегреза щеше да има готов хитър отговор и по този въпрос. На всеки завой кожата ми настръхва от страх, като си представя как Бела Дона изскача срещу мен. Опитвам се да мисля рационално. Алегреза със сигурност нямаше да дойде да поиска лично разрешение от баща ми да ме вземе, ако намерението й е било никога да не се върна у дома?