Червения рицар
- Автор: Камерън Майлз
- Серия: Синът на предателя #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Переводчик: Илиана Велчева
- Жанр: Эпическое фэнтези
Электронная книга - «Червения рицар». Краткое содержание книги:
— Що за страна е това? — попита Гастон. — Всички ли са луди?
Сутринта слугите на Гастон прибраха замаяния рицар от двора, натовариха го на една каруца заедно с доспехите му, а конете му вързаха зад нея. Гастон се опита да заговори албинеца, но пълният му с омраза поглед го отблъсна.
— На бойните коне! — нареди братовчед му. Щом чуха заповедта, останалите замърмориха — никой рицар не обича да язди бойния си кон, когато обстоятелствата не го налагат. Качественият, добре трениран боен кон струваше колкото седем комплекта доспехи и разтегнатият мускул, порязването или повредената подкова бяха скъпи наранявания.
— Трябва да впечатлим графа.
Рицарите от дома на дьо Вреи се строиха в големия двор на странноприемницата, докато останалите войници се готвеха в полето извън града. Разполагаха с близо хиляда обикновени копия, както и с триста кавалерийски. Гастон вече беше отишъл да ги нагледа и сега се връщаше.
Ханджията — навъсен човек с остри черти — излезе да поговори с албинския рицар в каруцата. Дьо Вреи му се ухили и Гастон разбра, че се задават неприятности.
— Ей, вие! — извика братовчед му и звучният му глас екна в двора. — Не съм доволен от гостоприемството ви, месир! Обслужването беше лошо, виното — също, освен това се опитахте да се набъркате в личните работи на един благородник. Какво ще кажете в своя защита?
Плъхоглавият ханджия сложи ръце на кръста си, а Гастон поклати глава. Той явно възнамеряваше да спори с един рицар.
— Аз… — започна мъжът, но един от оръженосците на дьо Вреи протегна крак от коня си, изрита го в главата и той падна, без да издаде звук. Останалите оръженосци се разсмяха и погледнаха към дьо Вреи, който хвърли една малка кесия върху гърдите на припадналия човек.
— Ето ти пари, ханджийо — изсмя се той. — Ще ги научим да се държат като цивилизовани хора, а не като животни. Изгорете хана!
Преди последната каруца на малката им армия да излезе на пътя, високо в небето над Лорика се издигна димен стълб. Час по-късно Гастон и братовчед му се срещнаха с граф Тоубри и кортежа му на мястото, където се пресичаха Северният път и този към Лорика. Той разполагаше с петдесет рицари със свити и беше в пълно въоръжение, носеше и шлем. Бе изпратил вестоносец, който покани „капитан дьо Вреи и всички, които го съпровождат“ да се срещнат с графа под сянката на големия дъб, който растеше самотен на кръстопътя.
Гастон се усмихна на предпазливостта му.
— Ето един човек, който знае как е устроен светът — каза той.
— Израснал е сред нас — съгласи се дьо Вреи. — Да отидем да го посрещнем. Язди с шестима рицари и свитите им — и ние ще вземем толкова.
Когато се срещнаха, графът вдигна забралото си.
— Жан дьо Вреи от Рут?
Дьо Вреи кимна.
— Вие не ме помните — каза той. — Бях малък, когато пътувахте из Изтока. Това е братовчед ми Гастон д’О.
Тоубри се здрависа и с двама им и стоманените им ръкавици звъннаха. Рицарите ги наблюдаваха безучастно със спуснати наличници и мечове в ръце.
— Неприятности ли имахте в Лорика? — попита графът и посочи димния стълб на хоризонта. Дьо Вреи поклати глава.
— Никакви неприятности — отвърна той. — Просто осъзнах нещо важно. Тези хора са забравили какво е меч, забравили са и уважението, което дължат на онези, които са му се посветили. Един злощастен рицар ме предизвика — победих го, разбира се. Ще го отведа в Харндън и ще поискам откуп, след като го покажа на краля.
— Опожарихме хана — прекъсна го Гастон, който смяташе това за ненужно перчене и започваше да се дразни от братовчед си.
Графът мрачно се втренчи в дьо Вреи.
— Кой хан? — попита той, а дьо Вреи му върна погледа.
— Не обичам да ми говорят с този тон, милорд.
— „Двата лъва“, познат ли ви е? — отвърна Гастон и се наведе напред.
— Опожарили сте „Двата лъва“? — строго попита графът. — Той се издига там от вечни времена, основите му са Древни.
— Очаквам да си останат на мястото, за да може някой друг селяк да вдигне кочина отгоре им — намръщи се дьо Вреи. — Пръснаха се като плъхове, за да изгасят огъня и аз с нищо не им попречих. Там обаче ме обидиха и трябваше да им дам урок.
Графът поклати глава.
— Много хора сте довели, преброих триста рицари. В цяла Алба едва ли са повече от четири хиляди.
— Поискахте войска — отвърна дьо Вреи. — Поискахте мен и аз дойдох. Каузата ни е обща, нося писмото ви. Писахте ми да доведа толкова войници, колкото успея да събера. Ето ги.
— Забравих колко богат е Изтокът, приятелю. Триста рицари със свити! — Графът поклати глава. — Засега мога да им плащам, но след пролетната кампания може да се наложи да променим уговорката.