Червения рицар

Дьо Вреи стана на крака и с един жест освободи оръженосците си.

— Не е прилично да ме предизвикваш така, братовчеде. Свика рицарите си и ме последва — това е достатъчно. Сега ми се подчини. Това е всичко, което трябва да знаеш.

Гастон изкриви лице като човек, подушил неприятна миризма.

— Винаги съм те следвал — каза той и дьо Вреи кимна. — Освен това съм те спасявал от множество грешки.

— Гастон — каза дьо Вреи с внезапно омекнал глас, — да не спорим. Моят съветник е небето. Не завиждай!

— Тогава искам да се срещна с твоя ангел — каза Гастон.

Дьо Вреи присви очи.

— Може би — отвърна той, — може би моят ангел е единствено за мен. В крайна сметка, единствен аз съм най-великият рицар на земята.

Гастон въздъхна и отиде до прозореца, за да погледне към самотната фигура, коленичила на гладките каменни плочи. Бяха отнесли труповете, за да ги увият в чаршафи и да ги подготвят за погребението, но рицарят от Алба все още стоеше на колене в двора.

— Какво смяташ да правиш с този човек? — попита Гастон.

— Ще го отведа в двореца, за да докажа силата си. След това ще поискам откуп.

Гастон кимна.

— Да му предложим чаша вино.

Дьо Вреи поклати глава.

— Той се кае за слабостта си. За горделивостта, която прояви, като дръзна да се изправи срещу мен и за своя провал като войник. Би трябвало до края на живота си да стои на колене и да се срамува.

Гастон изгледа косо братовчед си, без да извръща глава и се заигра с късата си брадичка. Каквото и да възнамеряваше да каже, на вратата се почука, в стаята надникна Йохан и го прекъсна.

— Дойде един чиновник, мосю. Иска да ви види.

— Отпрати го.

След кратко мълчание (Гастон го използва, за да си налее вино) Йохан се върна при тях.

— Казва, че се налага да прояви упорство. Не е рицар, просто човек от знатен произход. Не носи доспехи и твърди, че бил шериф.

— Е, и? Отпрати го.

Гастон сложи ръка на рамото на братовчед си.

— Шерифите са кралски служители, нали? Попитай го какво иска.

Йохан каза нещо на някого, после се развика, а вратата се отвори с трясък. Гастон извади меча си, дьо Вреи също, а от съседните стаи наизлязоха спътниците им, някои от които все още бяха в пълно въоръжение.

— Вие ли сте Жан дьо Вреи? — попита новодошлият. Изглежда не го беше грижа, че е заобиколен от рицари в доспехи, чийто ръст надхвърля неговия с поне една глава. Носеше жакет и панталони до коленете, високи ботуши и дълъг меч на кръста. Беше на около петдесет години, започваше да пълнее и само кожената качулка, поведението и мечът на бедрото му подсказваха, че е човек с положение. Погледът му обаче беше мрачен и заплашителен.

— Аз съм — потвърди дьо Вреи.

— В името на краля ви арестувам за убийството на…

С един-единствен удар Реймон Сан Дави повали шерифа в безсъзнание и той се свлече на пода.

— Пфу! — възкликна рицарят.

— Мекушави са — заяви дьо Вреи. — Довел ли е войници?

— Нито един — отвърна Реймон и се ухили. — Сам дойде!