Откраднатият сън
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #3
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 954-459-886-3
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Откраднатият сън». Краткое содержание книги:
Какво друго се случи днес? Привечер дойде Олег Мешчеринов и донесе подробните си записки по делото на Ерьомина-старша. От тях излизаше, че тя е водела доста разпилян живот, често е приемала вкъщи случайни приятели по чашка, с които в доста случаи е споделяла и леглото си, оставяйки малката си дъщеря да играе сама в кухнята и понякога забравяйки да я нахрани навреме. И именно едного от тези приятели по чашка е убила, заклала го е направо в леглото, а после, доволна от себе си, е заспала до трупа. А когато се е събудила, с викове е хукнала да бяга, при което е попаднала в ръцете на добросърдечни съседи и минувачи, наели се да извикат милиция.
Докато слушаше стажанта, Настя обмисляше как да повдигне въпроса за посещението му у вдовицата на Косар и за злополучния бележник. Не й се искаше да се кара с Олег — първо, защото нали човекът беше дошъл на стаж, за да го обучават, а не да му трият сол на главата, и второ, защото й предстоеше да работи с него, тъй че не биваше да си развалят отношенията. Настя реши да започне по друг начин.
— Какво е работила Ерьомина? С какво си е изкарвала прехраната?
— Била е чистачка — спокойно отговори Олег, като надникна в бележките си.
— Била ли е осъждана, преди да извърши убийството?
— Да, за кражба.
— А какво е работила преди първото осъждане?
Мешчеринов прелисти бележника си.
— Не съм си записал. Мисля, че това го нямаше в делото. Важно ли е според вас?
— Може и да не е. Но вие не сте особено добросъвестен, Олег. Тези сведения фигурират в делото. Не се обиждайте, но още е рано за вас да работите самостоятелно. Вместо да се учите, да задавате въпроси и да получавате отговори, вие все гледате да вземате решения и да давате оценки. Кое е важно и кое не е — това ще решавам аз, а вие трябва да ми носите фактите. Аз ще ги анализирам заедно с вас и нагледно ще ви показвам как трябва да ги интерпретираме и оценяваме. Съгласен ли сте?
— Съгласен съм — смотолеви Олег и събра листовете си от бюрото.
— Какъв бележник сте иззели от вдовицата на Косар?
Момчето се вкамени, тик размърда бузата му, едва забележимият белег над веждата му се наля с кръв. Той не отговори.
— Чакам — напомни му Настя. — Дайте ми го. Нямам намерение да ви мъмря, задето сте скрили това от мен. Извършили сте служебно нарушение, но вие сте стажант, още се учите, затова ще минем без нотации и наказания. Просто запомнете, че така не се прави.
Мешчеринов упорито мълчеше, вперил поглед в прозореца.
— Какво има, Олег?
Настя усети нещо лошо, но се опита да пропъди тези мисли.
— Анастасия Павловна, много съм виновен, но… Загубих го — най-сетне се реши той.
— Тоест как така… го загубихте? — останала почти без глас, попита Настя. — Къде?
— Не знам. Донесох го тук, вас ви нямаше. Когато дойдохте, исках веднага да ви го дам, бръкнах в джоба си и там го нямаше. Затова нищо не ви казах. Страхувах се, че ще ми се карате.
— И без това ви се карам. Все е тая. Или се надявахте, че никой няма да ви попита, че някак ще ви се размине?
Олег кимна.
— Тогава запомнете още едно правило. Не съм го измислила аз, а физиците. Те казват: „Всичко, което може да се повреди, непременно ще се повреди. Поврежда се и онова, което не може да се повреди.“ Отнесено към нашата работа, това правило означава, че нищо никога не се разминава и не се разсейва от само себе си, тъй че в никакъв случай не бива да разчитаме на това. Трябва да се опитваме незабавно да поправяме всяка грешка, чувате ли? Незабавно, колкото по-бързо, толкова по-добре. Защото всяка минута забавяне води към невъзможността да се поправи каквото и да било. Ясно ли е?
Той отново кимна.
— Кога за последен път видяхте този бележник?
— В дома на Косар.
— Къде го сложихте?
— В джоба на якето. А когато вие дойдохте, вече го нямаше там.
— Отбивали ли сте се някъде по пътя от дома на Косар към „Петровка“?
— Не.
— Да сте събличали някъде якето си?
— Само тук, в кабинета.
— Някой да е влизал в кабинета, докато ме е нямало?
— Влизаха, разбира се. Коротков, Ларцев, после и този… един красив такъв, не му помня името…
— Игор Лесников ли?
— Да, да, той. По някое време влезе и Коля.
— Селуянов?
— Да. И още няколко души надникнаха, търсеха вас.
— От нашия отдел ли бяха?