Хоризонти [bg]

— Интересно ми е каква ли грешка ще направят.

Той изсумтя.

— Трудно е да се каже, Искрице. — Силната му топла ръка намери нейната и студените й пръсти бързо се стоплиха. — Знам, че Аркади няма желание да ме обучава цели две години за лечител, а след това да ме пусне на север, за да лекувам фермерите. Ако аз… ние де, станем членове на лагера, ще трябва да се съобразяваме с всички порядки тук.

— Ние ли?

Той си пое дъх през носа.

— Това ще е невероятно постижение. За пръв път фермерско момиче ще стане пълноправен член на Езерняшки лагер.

— Наистина ли ще го направят?

— В противен случай не бих останал. Дано съм бил пределно ясен.

На Фаун й се прииска да бе пропуснал нещо. Сви вежди. Беше неспокойна и развълнувана, той също. Това предложение — ако го направеха — не бе нито очаквано, нито планирано, но пък нищо в живота й не бе подредено, откакто срещна Даг, и нещата съвсем не станаха така, както си ги представяше, когато избяга от Уест Блу. „Целият ми живот е една случайност.“ Някои от случките бяха весели, по-прекрасни дори от мечтите, а тя се бе сблъскала както с добро, така и със зло, откакто тръгна по пътищата. „Да не би да се окаже, че съм най-голямата случайност в живота на Даг?“

Когато се прибраха в дома на Аркади, Даг запали фенер, усмихна се и отбеляза:

— Май сме сами.

Златистите проблясъци в очите му не бяха единствено отражения от светлината на фенера. Фаун също се усмихна и каза:

— Колко приятно.

Даг не я беше любил, откакто момчетата се върнаха, отчасти защото бе уморен, а сега защото работеше непрекъснато със същността си, надзираван от Аркади, и беше напълно изтощен. Партньорите разстилаха постелите си в хола, разделяше ги врата, но стените не можеха да спрат усета за същност. Тази вечер Даг и Фаун най-сетне бяха сами и искаха да се насладят един на друг, преди бирата на гощавката да свърши. Измиха се бързо на мивката, след това Даг отнесе фенера в стаята им.

Фаун оправи постелята и помогна на Даг да си свали ризата и приставката за ръката. Той също й помогна, сгъна блузата й, сякаш бе нежно цвете, и двамата останаха един срещу друг отпуснати на колене, притиснати за опора и за да се топлят. Любиха се обхванати от различни настроения — от веселие до тъга, а тази вечер на Фаун й се стори, че в докосванията на Даг забелязва някакво отчаяние.

— Господи, Искрице — промълви той. — Не ми позволявай да забравя кой съм.

Тя го притисна до себе си. Той се отдръпна, за да я помилва, пръстите му се спуснаха по голия й гръб, вплетоха се в косата й, а тя си помисли, не за пръв път, че дори с една ръка, удоволствието, което й доставя, е невероятно.

Зашепна до рамото му:

— Където и да си, винаги можеш да се върнеш у дома при мен.

Той отпусна глава в къдриците й, притисна я отново и вдъхна аромата й.

— Винаги — обеща й.