Войната на жриците [bg]

Само да можеше другият…

Удариха ме по тила, не особено силно, но достатъчно. Не се опитах да се задържа на крака и се строполих на земята. Войникът се опита да ме изправи отново на крака, но нямах полза от това. И без това бях толкова уморен, че едва се държах на крака, така че бе доста лесно просто да се престоря, че не мога да се изправя.

— Не по главата, Балайн. Колко пъти да ти повтарям? — скара се рицарят.

— Не го ударих силно — защити се войникът.

— Ами следващия път го удари така някъде другаде. Не можем да разпитваме пленник, който е в безсъзнание.

Да, точно така беше. Аз също бях стигнал до този извод.

Войникът ме ритна отстрани, за да провери дали не се преструвам, ала аз вече не бях с гладък гръб. Бях получил своята доза бой с камшик в Двора на наказанията в крепостта „Сагис“, така че един лек ритник не можеше да ме накара да извикам от болка.

— Е?

— Извинявайте, рицарю.

— В безсъзнание ли е?

— Така мисля.

Чакълът точно до ухото ми изпращя. С ъгълчето на окото си видях ботуш точно секунда преди мъжът да ме хване за косата с една ръка и да вдигне главата ми във въздуха. Пред очите ми проблесна острие на нож и за секунда си помислих, че ще ми среже гръкляна на мига. Само че той не се целеше в гърлото ми. Острието на ножа проби кожата на лицето ми точно под лявото ми око. Очите ми.

Нямаше време за мислене. Извъртях се на една страна и ударих ножа с ръка. Не исках да ослепея.

Той пусна косата ми и ме ритна с върха на ботуша, така че се претърколих по гръб. Останах да лежа така и усетих, че по бузата ми се стече тънка струя кръв, точно като сълза.

— Явно не бе напълно в безсъзнание — рече рицарят сухо.

— Хитри боклуци — промърмори войникът и по лицето му се изписа такова изражение, сякаш искаше да ме ритне отново.

— Къде каза, че се намира корабът?

— В някакъв Залив на трола. На около половин ден оттук с кораб, така поне казаха местните.

— Добре. Вземи двама рибари от селото и една лодка, останалите може да изгорите, и отидете до Залива на трола. След като момчето полага толкова усилия, за да не каже нищо, значи пътуването си струва. Мога да ти дам, хм, да речем десет войници. Трябва да стигнат.

— Ами ако се окаже капан?

Рицарят се замисли за миг. След това поклати глава.

— Не е толкова умен — рече той.

Войникът ме погледна още един път като отровен.

— Какво ще правим с момчето? — попита той. — Да го вземем ли с нас?

— Не. Аз ще се погрижа за него. Може и да греша, но ми се струва, че нашият господар, графът на Ордена на дракона, ще се зарадва да го види.