Войната на жриците [bg]

— Защо не? Добре ми е известно, че той никога нямаше да одобри брак с такава като мен. Щеше да избере някой графски род, от който би могъл да извлече изгода. След дълго обсъждане, преговори и оформяне на документи за зестра и наследствено право най-накрая щеше да реши на кого да те продаде или не, извинявай, да те ожени. Не е ли такъв обичаят по твоите родни места?

Нико не можеше да отрече. Това вървеше ръка за ръка с благородническата титла.

— Добре — рече Кармиан. — Нещата леко са се променили. Баща ти е мъртъв, родът Рауенс е в изгнание, а и графините не се редят на опашка за ръката ти. Аз обаче мога да ти обещая нещо, което определено силно желаеш. Моята помощ и тази на гелтрите. Не е нужно да ми се отплатиш на мига. Само ако всичко приключи с успех. Може да съставим документ, в който да запишем, че се задължаваш да изпълниш обещанието си едва след смъртта на Дракан.

— Кармиан… Наистина ли желаеш това?

— Да.

— Без значение какво чувстваме един към друг?

— Любовта е за малки синеоки момиченца. Не ми трябва нищо друго, освен малко взаимно уважение, Нико. Може да не съм родена в царска постеля, но бързо се уча.

Видях, че Нико в действителност обмисляше тази възможност. Съвсем сериозно. Искаше ми се да се разкрещя и на двамата. На Кармиан заради пресметливостта й — графска съпруга, а! Тя, която… Да, тя изобщо не бе родена в царска постеля, по-скоро в кална канавка. И на Нико, той не можеше да е толкова глупав. Или пък можеше?

— Етлас? — той погледна въпросително вожда на гелтрите. — Какво ще кажеш ти по този въпрос?

Етлас не изглеждаше особено доволен от този неочакван развой на събитията.

— Ние дължим на Кармиан доста. Отпреди и заради сега. Но… Кармиан, обсъдила ли си това с мейрен?

— Да.

— И?

— Тя… Тя не ми забрани.

— Кармиан, мейрен никога не забранява нищо. Тя смята, че е наше право сами да изберем дали ще се впуснем в някоя лудост или не. Ти си напълно наясно с това. Какво ти каза тя?

— Само, че… че не познавам сърцето си.

По лицето на Кармиан се изписа такова изражение, сякаш й бе непосилно да го изрече. Ала това бе самата истина, което си бе жива изненада. Аз с ушите си бях чула мейрена да й го казва.

— Но си напълно наясно с желанията си и си сигурна, че искаш точно това?

— Да! — тя го погледна толкова ядосано, сякаш подобен въпрос бе проява на същинска арогантност. — Много добре знам какво искам.

Етлас поклати леко глава, но не я попита нищо повече.

— Ако е твърдо решена — рече той, — трябва да я подкрепим. Дължим й го.

Нико сведе глава за миг, сякаш се опитваше да скрие изражението си. След това отново се изправи и този път лицето му бе напълно безизразно.

— Добре, нека да приключваме тогава — рече той със странен, твърд глас. — Право на риболов, на земя и женитба. Етлас, мисля, че ти сключваш много по-добра сделка от нея.