Отворени рани [bg]

Двете с Тиш продължиха да мрънкат и да се вайкат известно време: Мъчно ми е за дечицата ми… Винаги съм си мечтала за голяма къща пълна с деца, само това съм искала цял живот… Какво лошо има в това, просто да бъдеш майка? Стана ми жал за тях — изглеждаха истински разстроени — и със сигурност можех да съчувствам на някого, чийто живот не се е наредил, както той е планирал. Но освен да кимам и да се съгласявам с тях, не можех да измисля нищо полезно, което да кажа. Затова се оттеглих в кухнята да нарежа кашкавал и да не им се пречкам. Познавах този ритуал от гимназията и знаех, че нещата много лесно могат да загрубеят. Скоро и Бека дойде и започна да мие чиниите.

— Това се случва почти всяка седмица — каза, като леко завъртя очи, преструвайки се на повече развеселена, отколкото подразнена.

— Емоционално разтоварване, предполагам — отбелязах аз.

Усетих, че очаква да кажа нещо повече. Чувството ми беше познато. Когато правя интервю и усетя, че човекът срещу мен ей сега ще каже нещо, което мога да използвам в материала си, ми се струва, че почти мога да бръкна в устата му и да измъкна думите с ръка.

— Нямах представа, че животът ми е толкова жалък, докато не започнах да идвам на сбирките у Ейнджи — прошепна Бека, като взе чист нож, за да нареже малко грюйер. Имахме достатъчно сирена, за да нахраним цял Уинд Гап.

— Е, когато не знаеш, поне можеш да си живееш обикновен живот, без да се тормозиш, че си обикновен човек.

— Звучи логично — съгласи се Бека. — Така ли бяхте и като гимназистки?

— Горе-долу. Когато не се опитвахме да си забиваме нож в гърба.

— Май трябва да се радвам, че бях от зубърките в училище — засмя се тя. — Сега чудно ли ти е как може да съм толкова задръстена?

Аз също се засмях, налях й вино. Почувствах се малко нелепо да се върна така в тийнейджърските си години.

Когато пак влязохме в хола, все още кискайки се, всички други жени в стаята плачеха; и всичките ни зяпнаха едновременно като внезапно оживял зловещ викториански портрет.