Черния мустанг

— Да.

— Но как ще обясниш опита си да избягаш с тях, когато преди малко ни видя?

— Това се дължи само на уплахата ми от внезапното ви появяване. Не ви познах веднага.

— Не ни позна ли? Но нали ни каза имената! За метиса, наистина бе невъзможно да възрази и една дума.

Той се загледа мрачно пред себе си и след малко с добре изигран гняв извика:

— Не питайте за неща, които изглежда не разбирате! Ако човек си мисли, че е съвсем сам в този пущинак и внезапно се види нападнат от хора, за които твърдо вярва, че се намират далеч оттук, тогава е напълно обяснимо, ако в първите мигове на изненада постъпи по съвършено различен начин, отколкото ако има време спокойно да размисли. Не го ли проумявате, за мен е напълно безсмислено да си хабя думите!

— Да, наистина ще те помоля да не си хабиш повече думите, макар да разбираме не само това, но и много други неща. Навярно предполагаш, че сме се появили пред теб веднага след пристигането си, обаче се лъжеш. Бяхме се скрили тук преди още ти да дойдеш. Вече от доста време ние наблюдавахме Черния мустанг, а после чухме всяка дума от вашия разговор. Той те нарече син на своята дъщеря, предаде ти нашите пушки, за които твърдиш, че си ги откраднал от него и когато потегли на път с воините си, ние лежахме скрити зад гърба ти, видяхме възхищението ти от тези оръжия и чухме как реши да не му ги връщаш, на него, бащата на твоята майка. Имаше намерение да се упражняваш с тях, докато станеш по-добър стрелец от мен. Какво ще кажеш сега, Ик Сенанда? Могат ли твоите увъртания все още да имат някаква стойност? Продължаваш ли да мислиш, че ще ни заблудиш с малодушните си лъжи? Защото какво друго освен малодушие, най-презряно малодушие може да се нарече, когато човек от страх не смее да си каже истинското име? Ние сме свикнали да уважаваме смелостта. Ако откровено си беше признал кой си и че си имал намерение да предадеш на команчите жителите на Фъруд Камп, това щеше да е достойно за кръвната ти връзка с Черния мустанг и макар че пак щяхме да се отнесем към теб като с враг, то щяхме да проявим уважение към такъв горд противник. А твоето страхливо отричане може да ни изпълни само с презрение. Ти не приличаш на силния бизон, който открито посреща с рогата си глутницата вълци, а напомняш коварния чакал, който напада жертвата си само в гръб и предпочита да яде воняща мърша, отколкото да излага краставата си кожа и на най-малката опасност. А сега кажи, признаваш ли, че си Ик Сенанда, внукът на Черния мустанг?

Обикновено уестманът няма навик да хаби толкова много думи за някакъв си пропаднал субект, но човеколюбието на Олд Шетърхенд му повеляваше да се опита да събуди чувството за чест у метиса, ако у него имаше макар и следа от това чувство. Направо го болеше сърцето при мисълта, че е възможно да има хора, в които не бе останало вече нищо добро. Обаче усилията на ловеца не доведоха до желания резултат, понеже страхливостта на скаута не му позволи да си признае истината, така че метисът му отговори следното:

— Не мога да кажа нищо друго и затова пак повтарям: не съм Ик Сенанда, а Ято Инда. Вече си получихте пушките и настоявам да ме освободите!