Скитникът между звездите
- Автор: Лондон Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сидер Флорин
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Скитникът между звездите». Краткое содержание книги:
Веднага след публикуването на романа критиката обвинява автора, че вярвал в мистичната теория за «пренасянето на душата», че едва ли не е написал съчинение за спиритизма. Най-добре от нападките се защитава самият Джек Лондон, който в писмо до свой приятел пише: «Обърнете внимание също на шегата, която аз изиграх на философията, показвайки превъзходството на силата на ума над материята и по този начин направих роман, приемлив за привържениците на „християнската наука“, на „новото мислене“ и за милионоте хора в Съединените щати, които днес се интересуват от подобни теории. Разбира се това придава на книгата своеобразен вкус… Ключът към цялата книга е: духът тържествува!»“
В този миг над върха на хълмчето на североизток, заето от белите, някой показа глава и рамене. Лабан се прицелваше с пушката много дълго. Сетне поклати глава:
— Четиристотин ярда. Не, няма да рискувам. Може да го улуча, а пък може и да не го улуча, а татко ти много държи сметка на барута.
— какви са нашите изгледи, как мислиш? — попитах аз по мъжки, защото след подвига с водата се чувствах кажи-речи като мъж.
Лабан като че се замисли преди да отговори:
— Няма да скрия от теб, Джеси, че сме много на тясно. Но ще се измъкнем, о, ще се измъкнем, можеш да заложиш на това и последния си долар.
— Някой от нас няма да се измъкнат — възразих аз.
— Кой например? — запита той.
— Ами Бил Тайлър, и госпожа Грант, и сайлас Дънлап, и всички други.
— Ами Джеси… те са вече в земята. Нали знаеш, всеки трябва да погребва покойниците си, като им дойде времето. Хората са го правили май от хиляди години, а живите все не намаляват. Виждаш ли, Джеси, раждането и умирането вървят ръка за ръка. А хората се раждат толкова бързо, колкото и умират… по-бързо ми се вижда, защото са станали повече и са се умножили. Ето на, днес следобеда можеше да те убият, както носеше вода. Но ти си тука, нали, бърбориш си с мен и сигурно ще пораснеш и ще станеш баща на чудесно голямо семейство в Калифорния. Казват, че всичко ставало голямо в Калифорния.
Бодрият поглед на нещата ми даде смелост да изрека изведнъж отдавна затаена мечта.
— Слушай Лабан, да речем, че те убият тука…
— Кого? Мене ли? — възкликна той.
— Казах само „да речем“ — обясних аз.
— Е добре, тогава. Карай нататък. Да речем, че ме убият?
— Ще ми дадеш ли твоите скалпове?
— Майка ти ще те наплеска, ако те види с тях — рече той.
— Няма що да ги нося, когато тя е наблизо. Нали, ако те убият, някой ще трябва да ги получи тия скалпове. Що да не съм аз?
— Защо не? — повтори той — Защо да не си ти? Добре Джеси. Аз те харесвам тебе и татко ти. В минутата, когато ме убият, скалповете са твои, и ножът за скалпиране също. И ето Тимоти Грант е свидетел… Чу ли Тимоти?
Тимоти каза, че е чул и аз останах да лежа безмълвен там, в задушния окоп, твърде много завладян от мисълта за големия си късмет, за да мога да изрека някаква благодарност.
Бях възнаграден за предвидливостта си да отида в окопа. По залез стана ново общо нападение и срещу нас бяха дадени хиляди изстрели. Никой от наша страна не бе одраскан. Затова пък, макар и ние да дадохме само тридесетина изстрела, видях и Лабан и Тимоти Грант да улучват по един индианец. Лабан ми каза, че от първия ден стреляли само индианците. Бил сигурен, че никой бял не е дал нито един изстрел. Всичко това крайно много го озадачавало. Белите нито ни давали помощ, нито ни нападали, а през цялото време гостували на индианците, които ни нападали.
На другото утро се събудихме измъчени от жажда. Аз излязох, щом се зазори. Беше паднала тежка роса и мъже, жени и деца я ближеха с език от процепите, спирачките и шините на колелата.
Говореше се, че Лабан се завърнал от разузнаване, тълмо преди развиделяване; че подпълзял близо до позициите на белите; че те били вече на крак; и че на светлината на огньовете ги видял да се молят, наредили се в голям кръг. Той също докладвал, че според думите, които доловил, те се молели за нас и какво да се прави с нас.
— Дано господ ги просветли тогава — чух да казва една от сестрите Демдайк на Аби Фоксуел — защото не зная какво ще правим цял ден без вода, пък и барутът ни е на свършване.
Цялата сутрин не се случи нищо. Не бе даден нито един изстрел. Само слънцето жареше в неподвижния въздух. Жаждата ни се изостряше и скоро бебетата се разплакаха, а по-малките деца се разхленчиха и заоплакваха. По пладне Уил Хмилтън взе две големи кофи и се запъти към ручея. Но преди да успее да пропълзи под фургона, Ан Демдайк изтича, прегърна го с двете ръце и се помъчи да го задържи. Обаче той говори с нея, целуна я и продължи. Не се даде нито един изстрел, нито някой гръмна през цялото време, докато той отиде и се върна с водата.
— Слава на господа! — възкликна старата госпожа Демдайк — Това е поличба. Те са се смилили.
Такова беше мнението на много от жените.
Към два часа, след като бяхме яли и се чувствахме по-добре, се появи един бял с бяло знаме. Уил Хамилтън излезе и говори с него, върна се и приказва с татко и другите ни мъже и тогава излезе пак при непознатия. По надалече видяхме да стои и гледа един мъж, в когото познахме Лий.
У нас настъпи голямо възбуждение. Жените изпитаха такова облекчение, че плачеха и се целуваха, а старата госпожа Демдайк и други пееха „Алилуя“ и благославяха бога. Предложението, прието от нашите мъже, беше да се поставим под знамето на примирието и да бъдем защитени от индианците.