Скитникът между звездите
- Автор: Лондон Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сидер Флорин
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Скитникът между звездите». Краткое содержание книги:
Веднага след публикуването на романа критиката обвинява автора, че вярвал в мистичната теория за «пренасянето на душата», че едва ли не е написал съчинение за спиритизма. Най-добре от нападките се защитава самият Джек Лондон, който в писмо до свой приятел пише: «Обърнете внимание също на шегата, която аз изиграх на философията, показвайки превъзходството на силата на ума над материята и по този начин направих роман, приемлив за привържениците на „християнската наука“, на „новото мислене“ и за милионоте хора в Съединените щати, които днес се интересуват от подобни теории. Разбира се това придава на книгата своеобразен вкус… Ключът към цялата книга е: духът тържествува!»“
— Спокойно — предупреди ни татко, когато ние тръгнахме — Вървете бавно. Ходете като момичета.
Не гръмна нито един изстрел. Ние стигнахме ручея здрави и читави, напълнихме кофите, легнахме по корем и хубаво се напихме. С пълна кофа във всяка ръка тръгнахме обратно. И пак не изгърмя нито един изстрел.
Не мога да си спомня колко пъти отидохме — не по-малко от петнадесет или двадесет. Вървяхме бавно, винаги ръка за ръка, винаги се връщахме бавно с четири кофи вода. Изумително е колко жадни бяхме. Ние лягахме няколко пъти и бавно пиехме.
Но това беше твърде много за неприятелите ни. Не мога да си представя, че индианците щяха да се сдържат и да не стрелят толкова дълго, без оглед на това дали сме момичета, или не, ако не бяха изпълнявали нарежданията на белите, които бяха при тях. Както и да е, Джед и аз тъкмо тръгвахме още веднъж, когато една пушка изгърмя от хълма на индианците, след това още една.
— Върнете се! — извика майка ми.
Погледнах Джед и видях, че той гледа мен. Знаех, че е упорит и че е решил да не се отказва пръв. Затова тръгнах напред и той тръгна в същия миг с мен.
— Хей!… Джеси! — извика майка ми и вдумите и прозвуча повече от една плесница.
Джед предложи да се хванем за ръка, но аз поклатих глава.
— Бегом! — казах аз.
И докато ние препускахме по пясъка, като че ли всичките пушки на индианците загърмяха срещу нас. Аз стигнах до ручея пръв, тъй че Джед трябваше да почака докато си напълня кофите.
— Сега бягай — каза ми той и по спокойния начин, по който се залови да пълни своите кофи, разбрах, че е решил да остане последен.
Тогава аз клекнах и докато чаках, наблюдавах облачетата прах вдигнати от куршумите. Обратно тръгнахме един до друг бегом.
— Не бързай толкова — предупредих го аз — ще разплискаш половината вода.
Това го жегна и той чувствително забави крачките си. Насред пътя аз се препънах и паднах по лице. Един куршум, забил се точно пред мен, ми напълни очите с пясък. За миг помислих, че са ме улучили.
— Нарочно го направи — присмя ми се Джед, когато се изправих на крака. Беше спрял и ме чакаше.
Схванах какво мисли. Смяташе, че съм паднал нарочно, за да разсипя водата и да се върна пак. Съперничеството между нас бе сериозно нещо — толкова сериозно, че аз незабавно се възползвах от намека му и се върнах обратно при ручея. А Джед Дънам, без да обръща внимание на куршумите, които вдигаха облачета прах наоколо му, остана там прав на открито да ме дочака. Ние се прибрахме един до друг с почести, въпреки момчешкото ни безразсъдство. Но когато предавахме водата Джед имаше само една кофа. Куршум беше прострелял другата близо до дъното.
Майка си го изкара на мен, като ми прочете урок за непослушанието. Сигурно е знаела, че след това, което бях направил, татко нямаше да й позволи да ме плесне; защото, докато ми четеше конското евангелие, татко ми намигна през рамото й.
В окопа посрешнаха Джед и мен като герои. Жените плачеха и ни благославяха, и ни целуваха, и ни мачкаха. И трябва да призная, аз бях горд от тези прояви, макар, както и Джед, да се преструвам, че не ми харесват тези излияния. Но Джереми Хопкинс, с голяма превръзка на остатъците от лявата китка, каза, че ние сме от тестото, от което се правят белите мъже. От това се почувствах по-горд, отколкото от всичко друго.
До края на деня мен като че ли ме занимаваше главно болката в дясното око, причинена от пясъка, който бе вдигнал забилия се пред мен куршум. Окото ми кървясало, каза майка, а на мен ми се струваше, че ме боли еднакво, било отворено или затворено. Аз опитах и едното и другото.
В големия окоп беше по-спокойно, защото всички бяха получили вода, макар големият въпрос, как ще се снабдим с вода пак, отново да стоеше пред нас. Наред с него стоеше и известният факт, че бяхме останали почти без муниции. Щателната проверка на фургоните, направена от татко, завърши с намирането на пет фунта барут. Още много малко имаше в барутниците на бойците.
Спомних си за нападението по залез предишния ден и се подготвих за него този път, като се промъкнах овреме в бойния окоп. Пропълзях по-близичко до Лабан. Той съсредоточено дъвчеше тютюн и не ме забеляза. Известно време го наблюдавах със страх, че като ме открие, ще ми заповяда да си отида. Той хвърляше продължителни погледи между колелата на фургоните, задъвкваше съсредоточено за малко, след това плюеше внимателно в малка вдлъбнатинка, направена в пясъка.
— Как е работата? — попитах го най-после. Така той винаги се обръщаше към мен.
— Чудесно — отговори — Съвсем чудесно, Джеси, щом мога да дъвча пак. Устата ми беше така пресъхнала, че не бих могъл да дъвча от изгрев, ако ти не беше донесъл вода.