Профили на бъдещето (Изследване границите на възможното)
- Автор: Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Никола Милев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Профили на бъдещето (Изследване границите на възможното)». Краткое содержание книги:
Всичко това ще бъде постигнато през следващите сто години. На пръв поглед може да ни се струва, че тогава Слънчевата система ще се превърне в уютно „домашно“ кътче от Вселената, а планетните гиганти от рода на Сатурн и Юпитер ще заемат в нашите представи почти същото такова място, каквото днес заемат Африка и Азия…
Днес вече са известни материали, които не се топят при температура, по-висока от 3000°; така например графитът започва да се изпарява при температура около 3500°, а хафниевият карбид запазва твърдостта си и при 4000° — което, доколкото ми е известно, представлява и днешният рекорд. Така че ние бихме могли да изпратим ракета с последна степен от хафниев карбид, която да се приближи на милион и половина километра до Слънцето и да разчитаме, че тя ще се върне на Земята невредима. Сонди и уреди, добре защитени от няколко слоя бавно изпаряващи се труднотопими материали, биха могли да достигнат и повърхността на Слънцето, преди да се разпаднат.
Но главният въпрос е: на какво безопасно разстояние би могъл да се приближи до Слънцето кораб с хора на борда? Отговорът на този въпрос зависи от майсторството и изобретателността на конструкторите на хладилни инсталации. Лично аз предполагам, че осем милиона километра е разстояние, напълно постижимо дори и за космически кораби с екипаж.
Има една хитрост, която можем да използуваме, за да се приближим до Слънцето без някаква (или по-право, без почти никаква) опасност. Тя се състои в това: да се използува някой подходящ астероид или някоя комета, така да се каже, вместо чадър; и от всичко, което знаем, най-удобна за тази цел е малката летяща планина, съвсем уместно наречена Икар.
Орбитата на тази малка планета всеки тринадесет месеца се приближава твърде много до Слънцето — на разстояние само от 27 милиона километра. От време на време тя минава съвсем близо и до нас — през 1968 година от нея ще ни отделят само 640 милиона километра.
Сам по себе си Икар представлява един неправилен по форма скален масив с диаметър от 1,5 до 3 километра. В неговия перихелий, под Слънцето, което там изглежда тридесет пъти по-голямо, отколкото при Земята, повърхността на този малък свят може да се нагрее до около 600°. Той обаче хвърля в пространството конусообразна сянка, под чието прикритие един космически кораб би могъл безопасно да „пътува“ около Слънцето.
В разказа си „Едно лято на Икар“ аз описвам как учените биха могли да се впуснат в подобно главозамайващо пътешествие, за да се доберат заедно със своите инструменти по-близо до Слънцето, което не би могло да ги опърли, докато те се държат в хладната сянка на скалистия астероид, широк само един и половина километра. Макар и да било възможно да се построят изкуствени топлоизолационни устройства, подобни на тези, които предпазват носовата част на днешните ракети, ще минат още много години, докато съумеем да създадем такава надеждна защита, каквато Икар може да ни осигури, и то почти безплатно. Макар че е много малка, тази незначителна планета все пак трябва да тежи около 10 милиарда тона.
Възможно е да има и други астероиди, които да минават по-близо до Слънцето; ако такива не съществуват, то след време ние ще можем да заставим нужния нам астероид да се приближи към Слънцето, като го „побутнем“ отстрани в съответната точка от неговата орбита. И тогава учените, скрити дълбоко под неговата повърхност, ще могат устремно да навлязат в слънчевата атмосфера и отново да изплуват в космическото пространство след един главозамайващ остър завой.
Интересно е да се види колко време ще трае едно такова „пътуване“. Нашето Слънце е сравнително малка звезда: неговата окръжност е равна само на 5 милиона километра. Спътник, чиято орбита ще минава непосредствено до границата на слънчевата атмосфера и се движи със скорост от 1 600 000 километра в час, ще може да го обиколи за около три часа.
Комети или астероиди, падащи по посока на Слънцето от разстояние, равно на отдалечеността на Земята, в най-близката си до Слънцето точка от своя полет биха се движили малко по-бързо — да речем, със скорост от два милиона километра в час; следователно те ще извършат обиколката около Слънцето за час и нещо, преди отново да се втурнат в космическото пространство. Дори и ако при този полет се превърнат в пара няколко мегатона скална материя, наблюдателите и инструментите, скрити във вътрешността на астероида, ще си останат непокътнати, при условие, разбира се, че не бъде допусната някаква „навигационна“ грешка и че астероидът не се вреже много навътре в слънчевата атмосфера и не изгори от триенето, както вече изгоряха много от изкуствените спътници на Земята.