Профили на бъдещето (Изследване границите на възможното)
- Автор: Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Никола Милев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Профили на бъдещето (Изследване границите на възможното)». Краткое содержание книги:
Всичко това ще бъде постигнато през следващите сто години. На пръв поглед може да ни се струва, че тогава Слънчевата система ще се превърне в уютно „домашно“ кътче от Вселената, а планетните гиганти от рода на Сатурн и Юпитер ще заемат в нашите представи почти същото такова място, каквото днес заемат Африка и Азия…
Тези „облаци“ се разливат нашироко и образуват вечно движещи се паралелни пояси вследствие бързото въртене на планетите; и макар че се намират на сто милиона километра от нас, ние можем да наблюдаваме чудовищно силните бури и смущения, обхващащи пространства, които превишават размерите на нашата Земя. Метеорологията на Юпитер — това е наука, чиито основи още не са положени; там, на огромно разстояние от Слънцето, в ледения сумрак, атмосферата, съставена от водород и хелий, бива разкъсвана от неизвестни нам сили. Обаче въпреки тия стихийни конвулсии някои наблюдавани от нас елементи върху повърхността на планетата дълги години поред си остават неизменени. В продължение на сто и двадесет, а може би и триста години астрономите наблюдават от време на време така нареченото Червено петно, огромно овално петно, дълго около 40 хиляди километра.
Имайки предвид размерите на Юпитер, както и мащабите на природните събития, които се разиграват там, напълно естествено е да се предполага, че неговата атмосфера е много по-дебела от земната и че се простира не на сто, а на хиляда километра. Обаче в действителност това не е така; тъй като притеглянето на Юпитер е два пъти и половина по-голямо от земното, атмосферата на тази планета вероятно е сгъстена в слой, не по-дебел от осемдесет километра.
В долните части на този слой налягането трябва да достига величини, които ние тук, на Земята, познаваме само в океанските дълбочини. За да проникнем в атмосферата на Юпитер, ние ще трябва да разполагаме не просто с космически кораб, а с батискаф. На Юпитер може и да няма ясно изразена твърда повърхност, удобна за кацане на какъвто и да е космически апарат. Гъстотата на водорода може би се увеличава постепенно, докато отначало се превърне в течна каша, а после — там, където налягането е хиляда пъти по-голямо, отколкото на дъното на Марсианската падина — във вещество, твърдо като метал.
И все пак един ден хората ще се доберат до този свят; и може би изследването на Юпитер ще бъде едно от най-великите постижения на XXI век. Юпитер ще стане лаборатория, в която ние ще се научим да се противопоставяме на особено високи налягания, да ги управляваме, да ги използуваме — обстоятелство, което в бъдеще може да сложи началото на нови промишлени отрасли от огромни мащаби. (На планета, която тежи три пъти повече от Земята, няма да има недостиг на сурови материали.) И когато се научим какво трябва да правим, за да съществуваме в долните слоеве на Юпитеровата атмосфера, ние ще бъдем по-добре подготвени да се ровим в недрата на нашата планета.
Главните трудности, които ни очакват на Юпитер, това са високото налягане и стихийните урагани, чиято скорост се изчислява на стотици километри в час. Там не ще страдаме от горещини: в по-горните слоеве на атмосферата температурата е равна на около 160°C под нулата, „на повърхността“ тя вероятно е близко до тропическата, макар че това никой не може да каже с положителност. Ако някъде в Слънчевата система съществуват райони, недостъпни само поради високата им температура, то ние ще трябва да ги търсим някъде по-близо до Слънцето.
Нашият избор безспорно ще падне върху планетата Меркурий. Този малък свят — с диаметър около 4800 километра — не познава смяната на деня и нощта: защото едната му страна е винаги обърната към Слънцето, а другата потънала във вечна тъмнина. В центъра на осветеното полушарие, в тази област на безкрайно пладне, където Слънцето неизменно виси „над главите“, температурата навярно стига до 400-450°C.
Затова пък откъм другата, потънала в сянка страна, където единственият източник на топлина е слабото сияние на звездите, температурата трябва да е най-малко 200°C под нулата.
Тези температури, макар и крайни, според нашите обикновени стандарти, се намират вътре в обсега на днешната промишлена и научна техника. Разбира се, завладяването на Меркурий съвсем не ще бъде лесна задача: при разрешаването й ще погинат не малко хора и ще бъдат изхабени доста машини. Но все пак ние ще трябва да се приближим все по-вече и повече към Слънцето, където ни очакват и все по-големи опасности.
Нека разгледаме няколко цифри, които ни показват какво би изпитвал един летящ към Слънцето космически кораб. Близо до Земята температурата в корпуса на кораба е напълно търпима — около 15° над нулата. С отдалечаването му от Земята отначало температурата ще се покачва твърде бавно. Когато корабът минава покрай Венера — на 108 милиона километра от Слънцето, — неговият корпус ще се нагрее до 55°; когато навлезе в орбитата на Меркурий — 58 милиона километра от Слънцето, — температурата на корпуса ще се покачи на 100°. Само тогава, когато се намерим на 16 милиона километра от центъра на Слънцето, корпусът на кораба ще се нагрее над 500°. На разстояние от 8 милиона километра корпусът вече ще бъде нагрят до 1000°, а на разстояние 1600 километра от Слънцето температурата ще се повиши на 2500°, при което корабът ще се намира само на 800 хиляди километра от повърхността на Слънцето, където температурата е равна на около 6000°.