Париж, Париж
- Автор: Шоу Ирвин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Париж, Париж». Краткое содержание книги:
Чакаш момичето, което обичаш… всичко е възможно в Париж, всичко можеш да кажеш, всекиго можеш да срещнеш, често в един и същ ден.
Това е единственият град в света, който не е провинциален.
Един писател и един художник обгръщат и пречупват през светогледа си магическата атмосфера на всеобхватния град. Ъруин Шоу улавя аромата на самия парижки живот: да ядеш кроасан на закуска в евтино хотелче, близо до Сен Жермен, да наблюдаваш играта на фонтаните на Рона-Поан, да се разхождаш през Булонския лес. Сатиричните рисунки на Роналд Сърл отразяват собственото му иронично възприемане на града, в който е прекарал много години, както и на хората в него. Така книгата се превръща в едно хармониращо двойно представяне, остроумно, нежно, безпощадно обективно, иронично и цивилизовано.
Нападат ме спомени…
Малко след освобождението на Франция друга дама, Марлен Дитрих — стара приятелка от холивудския период — ме прекарва величествено покрай военните полицаи, застанали на пост пред входа на хотел „Риц“, по онова време превърнат в полеви офицерски разквартировъчен пункт, и ме води да се изкъпя в собствения й апартамент, тъй като тогава единствено в „Риц“ имаше топла вода. После, заедно с Джо Либлинг, който е изнамерил отнякъде разкошен файтон, се отправяме с тропот към противоположния край на града, разположили се зад стария кон, изоставен дори от германците, и се насочваме към Porte Saint-Martin, където Либлинг е подновил контакта си със свой любим ресторант още отпреди войната, който в момента развива бурна дейност на черния пазар и предлага прилично меню и добро вино. Либлинг е командирован от вестник „Ню Йоркър“ и това май е единственият почтен начин за участие във войната, така че не изпитвам никакви угризения на съвестта и спокойно поръчвам храната, за която съм си мечтал по целия път към Париж, докато нагъвах скромния военен порцион.
Накрая на пиршеството, по време на кафето и коняка, елегантно облечената в американска униформа госпожица Дитрих тихо изтананиква някои от своите стари песни.
За нея трябва да отбележа, че тя съвсем не е единствената актриса, дошла да дарява войската с таланта си. Малко след победата Британският съвет по изкуствата също изпраща група актьори начело с Лорънс Оливие. Играят пиесата „Оръжията и човека“, представена в разкошния театър „Марини“, намиращ се в парка на Шан-з-Елизе.
Войнишката публика я посреща възторжено и приема всяка реплика на Шоу за идиотията на войната и военните с бурна наслада.
По същото време имам и друга, макар не толкова приятна среща с още един военен кореспондент. В бара на хотел „Скриб“ се включвам в игра на покер за трима и само за час губя хиляда долара в полза на Чарлс Крисчън Уъртънбейкър — представителен джентълмен от Вирджиния, работещ тогава за списание „Тайм“, който по-късно написа роман за тези години, ала рецензията в бившето му списание не бе особено благосклонна. Със същия човек след войната заедно посетихме борбите с бикове в Сан Себастиан, Сантанде, Легроно, Да и Байон. С него сме седяли и на плажа в Секуа в провинцията на баските, където той живееше, и тримата със съпругата му отпивахме от чашите с дайкири, като си наливахме кубинския нектар от гигантска стъклена ваза, специално докарана до плажа в открития автомобил, с който прекосихме градчето Сен-Жан-дьо-Луз, понеже тръгнахме от къщата, която бях наел за през лятото и която бе добре заредена с ром и лимони.
Още помня как Уъртънбейкър, чието заболяване вече навлизаше в крайната си фаза, ми посочи гробището на склона над залива, където не след дълго щяха да го погребат.
Други питиета, други разговори. Такива бяха петдесетте години…
Не мога да забравя и притъмнения стар бар на хотел „Континентал“ срещу Тюйлери, където прекарах цял следобед в компанията на Джанет Фланър, с която си говорихме за Харолд Рос, за когото наскоро узнах от телеграма, че бил починал.
Сещам се за „Александър“ на авеню Джордж V, където всяка вечер в полунощ се събираха всичките ми американски приятели, сякаш са в клуб, а Боб Капа с провиснала от устните цигара непрекъснато повтаря на своя провлачен унгарско-английски: „Не съм щастлив.“ Тук е и Джон Хюстън, пристигнал да работи в „Мулен Руж“. Каръл Рийд и Бърт Ланкастър правят своя цирков филм, а Джийн Кели се снима в „Един американец в Париж“. Помня и Тола Литвак с буйната му бяла грива и лентата на Почетния легион на ревера на сакото му, превърнал се в същински герой на Париж, откакто постави „Метерлинг“, както и седналата до него очарователна манекенка, която после му стана жена.
Дошъл е и хапливо язвителният Били Уайлдър за снимките на филма „Любовен следобед“. Помня как Дейвид Шьонбрюн разговаряше на безупречен френски на всякакви теми и с нетърпение очакваше да направи поръчания от Си Би Ес коментар в ефир за лъкатушната френска политика. До него Арт Бъкуалд, току-що приключил фейлетона за следващия ден, се озърта за някоя игра на покер. Отбил се е и Сам Шпигел, пълничък многоезичен ерудит с тежки клепачи, който тъкмо е оставил зад гърба си трудния холивудски период и сега се наслаждава на успехите на „Африканската царица“ и с императорско достолепие вече предвкусва славата на „Мостът на река Ке“ и „Лорънс“, да не говорим за яхтата му с екипаж от двайсет души, която е една от най-големите по Средиземноморието.