Афганецът
- Автор: Форсайт Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Жеков
- Жанр: Политические детективы
Электронная книга - «Афганецът». Краткое содержание книги:
Когато до британското и американско разузнаване достига слухът, че Ал Кайда е задействала мащабна терористична операция, те мигновено са готови да предприемат действия — но какви? Нищо друго не им е известно — какво, къде или кога. Нямат източници в Ал Кайда, невъзможно е да внедрят някого. Невъзможно, освен ако…
Афганеца е Измат Хан, затворен от пет години в Гуантанамо бей, бивш талибански командир. Афганеца също е полковник Майк Мартин, двайсет и пет годишен ветеран от военните зони по света — тъмен, жилест мъж, роден и израсъл в Ирак. В опит да предотвратят катастрофата разузнаванията ще се опитат да извършат немислимото — да представят Мартин за доверения Хан.
Необходима е изключителна подготовка, а след това изключителен късмет, тъй като нищо не може да подготви истински Мартин за мрачния и измамен свят, в който е на път да се потопи. Или за ужасните неща, кито ще открие там.
Съчетавайки старателно проучване на фактите с отривисто повествование и сюжети, извадени сякаш от водещите заглавия по новините, Форсайт ни показва света по начин, достижим за малцина.
Когато разстановката приключи, генерал Юсуф се качи до шофьора на пикапа. Бившият затворник се метна отзад с двамата от спецчастите, които бе довел генералът. Тримата увиха лица с краищата на тюрбаните си, за да се предпазят от студа.
Пикапът се понесе на юг и скоро стигна магистралата към Газни и Кандахар. Там, като всяка вечер, се точеше колона от познатите в цяла Азия „дрънкащи“ камиони.
Повечето от тях изглеждат така, сякаш са произведени преди век. Ръмженето и скрибуцането им, както и изпусканите от ауспусите черни димни кълба, се позната гледка по пътищата из Близкия и Далечния Изток. Често можеш да ги видиш закъсали в канавката, а шофьорите им са готови да бъхтят пеша километри, докато намерят нужния чарк.
Тези камиони обаче успяват да преминат и през най-трудните планински проходи. В деретата под тесните виещи се пътища често се виждат потрошените останки на някой от тях. Цял един континент обаче разчита на невероятното разнообразие на стоки, които пренасят и до най-отдалечените му кътчета.
Преди много години англичаните ги наричат „дрънкащи“ заради множеството звънчета, с които са окичени. Каросериите им, нагиздени с панделки и цветя, са старателно изрисувани с религиозни и исторически сцени, които често тържествено омешват картини от християнството, исляма, индуизма, сикхизма и будизма.
На магистралата южно от Кабул се бяха наредили неколкостотин такива камиона. Шофьорите им спяха в кабините в очакване на зората. Пикапът спря зад колоната, Майк Мартин скочи от каросерията и отиде отпред. Лицето на мъжа зад волана беше покрито с шебаг.
Седящият до него генерал Юсуф кимна, без да отрони звук. Край на пътя. Начало на пътуването.
Вече с гръб към тях, Мартин чу гласа на шофьора:
— Успех, шефе.
Единствено хората от САС наричат офицерите си „шефе“. Майорът от американския охранителен взвод, който го бе довел в Баграм, не само нямаше представа кой е затворникът му, но и че след идването си на власт президентът Хамид Карзай беше помолил САС да създаде и обучи новите афганистански спецчасти.
Мартин тръгна пеша покрай колоната камиони. Пикапът обърна към Кабул. Сержантът от САС набра номер от мобилния си телефон, каза само две думи и затвори.
Шефът на МИ-6 за Афганистан на свой ред вдигна слушалката. Беше четири сутринта в Кабул и единайсет вечерта в Шотландия. На един от мониторите се изписа съобщение. Филипс и Макдоналд вече бяха в стаята и очакваха да видят именно това. „Клин“ започна.
Майк Мартин си позволи да извърти глава още веднъж, за да отбележи, че фаровете на пикапа са изчезнали. Обърна се и продължи напред. След стотина метра вече се беше превърнал в Афганеца.
Знаеше какво търси, но му трябваха още доста камиони, докато го открие. Регистрационен номер от Карачи. Беше почти невероятно шофьорът на такъв камион да е пущун и едва ли щеше да усети несъвършенствата в неговия пущу. Почти сигурно щеше да е белуджи, който се е насочил към дома си в пакистанската, провинция Белуджистан.
Още беше твърде рано, за да го буди. Не искаше да го стресне и да го раздразни, напротив — трябваше му в добро настроение. Затова прекара два часа свит и зъзнещ под камиона.
Към шест небето на изток порозовя. Край пътя някой запали огън и постави на ламарина върху него котле с вода. Чайните, или чаи-хана, са места, около които в голяма степен се върти всекидневният живот в Централна Азия. Понякога представляват просто огнище, запарен чай и група мъже. Мартин стана, отиде при огъня и стопли ръцете си над него.
Човекът с чая беше пущун, но за късмет на Мартин — необщителен. Междувременно той беше развил и напъхал тюрбана си в торбата, която носеше през рамо. Нямаше да е разумно да се представя за талибан, преди да е разбрал как биха приели това околните. Купи си чаша чай с шепа афгани и с удоволствие отпи. След няколко минути съненият белуджи слезе от кабината и дойде до огъня.
Слънцето изгря. Някои от камионите се върнаха към живот с облаци черен дим. Мартин последва шофьора белуджи до неговия и каза:
— Здравей, братко.
Онзи отвърна с известна неохота.
— Дали по някаква случайност не си тръгнал на юг към границата и Спин Болдак?
Ако камионът се връщаше в Пакистан, беше много вероятно да пресече границата именно при този малък град южно от Кандахар. Мартин знаеше, че докато стигнат там, вече ще е обявена награда за главата му. Затова щеше да се наложи да мине отвъд пеша.
— Ако такава е волята на Аллах — отговори шофьорът.
— Тогава, в името на Всевишния, би ли позволил един беден човек, който иска да се прибере при семейството си, да попътува с теб?