Последният еднорог

Избра „довела“ и бързо задращи.

— Никога няма да открием пътя — промълви Шмендрик. — Дори котаракът да не ни е излъгал, което ме съмнява, Хагард ще се погрижи никога да не ни остане време да проучим черепа и часовника. Защо, предполагаш, ти струпва все повече работа от ден на ден, освен за да ти попречи да обикаляш и да се озърташ из голямата зала? Защо, мислиш, продължава да ме кара да го забавлявам с карнавалните си номера? Защо изобщо ме взе за магьосник? Моли, той знае, сигурен съм! Знае какво е тя, макар че още не го вярва напълно — но когато повярва, ще знае какво да прави. Той знае. Виждам го върху лицето му понякога.

— Въздигането на копнежа и срутването на скръбта — рече принц Лир. — Горчивината на тралала-лала-та. Пръстта, мъстта, мъха. По дяволите.

Шмендрик се наведе през масата.

— Не можем да останем тук и да чакаме удара му. Единствената ни надежда е да избягаме през нощта — по море навярно, ако мога да се добера до лодка. Стражниците ще гледат на другата страна, а портата…

— Ами другите! — викна тя тихо. — Как можем да си тръгнем, когато тя е стигнала толкова далеч, за да намери другите еднорози, и знаем, че са тук?

Въпреки това една малка, крехка, предателска част от нея внезапно пожела да бъде убедена в провала на мисията им, и тя я усети, и се ядоса на Шмендрик.

— Ами магията ти? — попита го. — Твоята собствена мъничка мисия? И от нея ли ще се откажеш? Нима тя ще умре в човешко тяло, а ти ще живееш вечно? Ако е тъй, по-добре направо я дай на Бика.

Магьосникът се отпусна назад, с лице, побеляло и сбръчкано като пръстите на перачка.

— Всъщност е все едно, така или иначе — отрони той, почти на себе си. — Тя вече не е еднорог, а смъртна жена — някоя, по която оня дръвник да сипе въздишки и стихове. Може би в крайна сметка Хагард никога няма да я разкрие. Тя ще му стане снаха и той никога няма да узнае. Забавно.

Той остави супата си недокосната и сведе лице в шепите си.

— Не бих успял да я превърна пак в еднорог, даже да намерехме другите — каза. — В мен няма магия.

— Шмендрик… — започна тя; в същия миг той скочи на крака и се втурна през кухненската врата, макар тя да не бе чула краля да го вика. Принц Лир така и не вдигна глава, а продължи да наглася стъпки и да опитва рими. Моли окачи над огъня един чайник за чая на стражите.

— Готово е, без последния куплет — обади се по някое време Лир. — Искаш ли да го чуеш сега, или ще почакаш?

— Както предпочиташ — отвърна тя, затова той го прочете веднага, но тя не чу и думичка. За щастие стражите пристигнаха, преди да е свършил с четенето, а той бе твърде срамежлив, за да поиска мнението ѝ пред тях. После те си тръгнаха, но той работеше върху нещо друго и когато ѝ пожела лека нощ, вече бе станало много късно. Моли седеше на масата, гушнала пъстрия си котак.

Новото стихотворение бе замислено като секстина18 и главата на принц Лир щастливо подрънкваше, докато той жонглираше с крайните думи, качвайки се към стаята си. „Ще оставя първото пред вратата ѝ — рече си, — а другите ще запазя за утре.“ Тъкмо премисляше първоначалното си решение да не подписва творбите си и си играеше с псевдоними като „Рицарят на сенките“ и Le Chevalier Mal-Aimé19, когато зави зад един ъгъл и се сблъска с лейди Амалтея. Тя бързо се спускаше в тъмното и щом го видя, издаде странен, блеещ звук и замръзна, три стъпала над него.