Последният еднорог
- Автор: Бийгъл Питър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калин Ненов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният еднорог». Краткое содержание книги:
— Когато виното се изпие само̀ — каза той, — когато черепът проговори, когато часовникът удари точния час — само тогава ще намерите тунела, който води към леговището на Червения бик.
Прибра лапи под себе си и добави:
— Разбира се, има уловка.
— Обзалагам се — мрачно каза Моли. — Има един ужасен ронлив стар череп, забоден високо на една колона в голямата зала, но от известно време не е имал нищо за казване. Часовникът, който стои наблизо, е побъркан и бие когато си иска — полунощ на всеки час, седемнадесет часа̀ в четири или не издава нито звук цяла седмица. А за виното… о, котако, няма ли да е по-лесно, ако просто ми покажеш тунела? Ти знаеш къде е, нали?
— Разбира се, че знам — отвърна котакът с проблясваща, извиваща се прозявка. — Разбира се, че ще ми е по-лесно да ти го покажа. Спестяват се много време и неприятности.
Говореше сънливо и провлачено и Моли осъзна, че, подобно на самия крал Хагард, той губи интерес. Бързо го попита:
— Кажи ми само още едно нещо тогава. Какво се е случило с еднорозите? Къде са те?
Котакът пак се прозя.
— Близо и далеч, далеч и близо. Те са пред очите на твоята лейди, но почти отвъд границите на паметта ѝ. Те се приближават и се отдалечават — измърмори той и затвори очи.
Дъхът на Моли раздразни свитото ѝ гърло като бодлива тел.
— Проклет да си, защо не ми помогнеш? — проплака тя. — Защо трябва винаги да говориш със загадки?
Едно око бавно се отвори, златно и зелено като слънчев лъч в гората. Котакът каза:
— Аз съм това, което съм. Бих ти казал каквото искаш, ако можех, понеже бе мила с мен. Но аз съм котка, а никоя котка никъде и никога не е дала на никого ясен отговор.
Последните думи заглъхнаха в дълбоко, равномерно мъркане и той заспа с полуотворено око. Моли го държеше в скута си и го галеше, и той мъркаше в съня си, но не проговори повече.
Глава единадесета
Принц Лир се прибра три дни след като бе потеглил да погуби людоеда с вкус към девици; Могъщата секира на херцог Албан се подаваше над рамото му, а главата на великана се полюшваше от седлото. Той не положи нито един от двата трофея пред лейди Амалтея, нито се втурна да я открие с още кафяви от кръвта на чудовището ръце. Вечерта обясни на Моли Гру в кухнята, че бе решил никога вече да не безпокои лейди Амалтея с вниманието си, а смирено да живее с мисълта за нея и да ѝ служи пламенно до самотната си смърт, без да се стреми към компанията, възхищението или любовта ѝ.
— Ще бъда безименен като въздуха, който диша — рече той. — Невидим като силата, която я държи на земята.
След това помисли малко и добави:
— Сегиз-тогиз може да пиша по някое стихотворение за нея и да го пускам пред вратата ѝ или просто да го оставям някъде, където тя ще го намери. Но никога няма да сложа името си отдолу.
— Това е много благородно — каза Моли. Чувстваше се облекчена, че принцът се отказва от ухажването си, и развеселена, и мъничко тъжна. — Момичетата обичат поезията повече от мъртвите дракони и магическите мечове. Поне с мен беше така. Причината да избягам с Къли…
Принц Лир я прекъсна твърдо:
— Не, не ми давай надежда. Трябва да се науча да живея без надежда, като баща ми, и тъй може би най-сетне ще се разберем един друг.
Той зарови ръце в джобовете си и Моли чу шумоленето на хартия.
— Всъщност вече написах няколко стихотворения за това — за надеждата и за нея, и прочие. Би могла да им хвърлиш един поглед, ако искаш.
— С голямо удоволствие — отвърна Моли. — А ти никога ли няма да поемеш на път отново, да се сражаваш с черни рицари и да яздиш през обръчи от огън?
Думите ѝ трябваше да са закачка, ала докато говореше, тя откри, че мъничко ще съжалява, ако наистина стане тъй, защото приключенията бяха смъкнали доста килограми от него, бяха го разхубавили и дарили с лекото мускусно ухание на смъртта, което витае около всички герои. Принцът обаче поклати глава почти притеснено.
— О, предполагам, че ще поддържам форма — смутолеви той, — но няма да е за показ или за да узнае тя. В началото беше заради това, само че постепенно свикваш да спасяваш хората, да разваляш заклинания и да предизвикаш злия херцог в честна битка — трудно е да се откажеш от геройството, стане ли ти навик веднъж. Харесваш ли първото стихотворение?
— Определено има много чувство — отговори тя. — „Цъфтя“ и „къща“ наистина ли се римуват?
— Има нужда от дооглаждане — призна принц Лир. — Притеснява ме думата „въплъщение“.
— Аз пък се чудех за „грушение“.