Мейдей
- Автор: Демилль Нельсон, Блок Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Борисова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мейдей». Краткое содержание книги:
НЕЛСЪН ДЕМИЛ Е НЕОСПОРИМ МАЙСТОР НА ТРИЛЪРА. ВСИЧКИ НЕГОВИ РОМАНИ СА БЕСТСЕЛЪРИ. ТАЗИ МУ КНИГА, СОЧЕНА КАТО БЕЗСПОРНО ПОСТИЖЕНИЕ, Е НАПИСАНА С ПОМОЩТА НА ВЪЗДУШНИЯ АС ТОМАС БЛОК.
SOS
Идиоти. Заслужават да докладва за случая. Брустър не знаеше със сигурност дали ще могат да проследят подателя на анонимното съобщение. Постъпката на този пилот беше много глупава и безотговорна и той щеше да си навлече сериозни неприятности, ако успееха да го идентифицират. Но пък от друга страна, съобщението може би се дължеше на повреда в системата. Защо да се забърква тогава? Ако докладва за случая, репутацията му сред екипажите на самолети щеше да пострада. А това би могло по някакъв начин да се отрази върху евентуалното му повишение. Милър винаги го бе съветвал да прикрива екипажите. Това рано или късно щяло да му донесе дивиденти. Брустър се радваше, че Евънс не е видял съобщението. Той смачка разпечатката, хвърли я в кошчето и излезе от залата.
Джак Милър видя Брустър да излиза от комуникационната зала.
— Джери, можеш ли скоро да ми предоставиш информацията за температурата?
Брустър погледна към другия край на залата.
— Разбира се, господин Милър. Само няколко минути. — Вдигна очи към стенния часовник. Дванадесет часа без три минути. И двамата щяха да закъснеят за обяд. Той разгъна картата върху бюрото си, затисна четирите й ъгъла, а след това взе един молив и започна да отбелязва температурните стойности върху един лист.
Джон Бери се загледа във въртящия се кодов селектор на компютъра. Реши, че не му остава нищо друго освен да смени кодовете и отново да изпрати съобщение. Този път ще напише нещо по-дълго. Даде си сметка, че импулсивното SOS беше твърде кратко и неразбираемо. Потърси някакви дневници с кодовете, но бързо осъзна, че дори и да е имало такива, те са били засмукани от въздушната струя. Щеше да се наложи да пробва всичките канали — да изпрати съобщение, да изчака за отговор и, ако не получи такъв, да премине на следващия канал. Съобщението му щеше да се появи някъде — там, където се намираше другата част на тази компютърна връзка. След като изпрати съобщения по всичките канали, ще започне отначало. Това приличаше на стрелба в тъмното, но беше за предпочитане пред бездействието. Вече едва устояваше на импулса да се залови отново за клавиатурата.
— Мисля да пробвам някой друг канал. Какво ще кажеш?
Шарън Крендъл погледна празния видеоекран.
— Изчакай още минута-две. Спомням си, че понякога пилотите чакаха по десет, че и повече минути за отговор.
— Защо?
— Ами по принцип тази система не се използва за изпращане на важна информация. Чрез нея изпращат съобщения до комуникационната зала на диспечерския център само за да регистрират дадена информация.
— Виждала ли си комуникационната зала в Сан Франциско?
— Веднъж. По онова време излизах с един пилот. Той ме заведе там и ми показа компютърната система, устройствата за отпечатване на метеорологичните карти и всичко останало.
— Звучи интересно. Къде се намира тази зала?
— Непосредствено до контролно-диспечерския център.
— Дежури ли някой там?
Тя се замисли за момент.
— Не. Не мисля… Има само машини. Но хората постоянно влизат и излизат.
Бери кимна.
— Добре. Ще трябва да почакаме, докато някой влезе в залата и види съобщението. Къде се намира машината?
— В средата на залата. Помещението е малко. Ще го видят.
— Надявам се.
Крендъл зае отбранителна позиция, макар да не разбираше защо. Опита се да се концентрира върху контролния панел. Може би щеше да се сети още нещо. Означенията над контролните прибори и индикатори й изглеждаха напълно неразбираеми. RM1. LOM. Променлив ток. Жиротрансфер.
— Ето. Спомних си нещо. Това ADF. Мисля, че е някакво радио.
Бери се усмихна едва-едва.
— Да. Използва се за автоматично следване на сигнал. Обикновено сигнал, изпратен от летището. Може би ще го използваме по-късно.
— О! — Тя се облегна назад. — Тревожа се за Барбара. От доста време не се е обаждала.
Бери бе открил часовник в кабината, но той като че ли не беше в изправност.
— Колко е часът?
Тя погледна часовника си.
— Дванадесет часа и шест минути според времето в Сан Франциско.
Бери погледна своя. Осем часа и шест минути. Осем часа напред. В този момент разбра, че часовникът е сверен по гринуичко време и си припомни, че авиокомпаниите винаги отчитат времето, използвайки за база часовия пояс, признат в цял свят. Отчаяно поклати глава. Всички прибори в тази кабина сякаш му подаваха напълно безполезна информация. Радиопредавателите имаха много честоти, но не работеха. Индикаторите за курса на самолета стояха като заковани по средата на скалата, но това не му помагаше да разбере накъде летят. Часовникът му казваше, че в този момент на другия край на света площад Пикадили е окъпан от неонови светлини, а лондонските театри са вдигнали завеса за първото действие на поставените в тях пиеси. Цялата тази безполезна информация го изнервяше. Даде си сметка, че с всяка изминала минута става все по-мрачен и раздразнителен. Трябваше да се отърси от това настроение.