Мейдей
- Автор: Демилль Нельсон, Блок Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Борисова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мейдей». Краткое содержание книги:
НЕЛСЪН ДЕМИЛ Е НЕОСПОРИМ МАЙСТОР НА ТРИЛЪРА. ВСИЧКИ НЕГОВИ РОМАНИ СА БЕСТСЕЛЪРИ. ТАЗИ МУ КНИГА, СОЧЕНА КАТО БЕЗСПОРНО ПОСТИЖЕНИЕ, Е НАПИСАНА С ПОМОЩТА НА ВЪЗДУШНИЯ АС ТОМАС БЛОК.
— Не съм сигурен. Ще остана тук няколко седмици, докато разбера. Понякога си мисля, че искам да си изкарвам прехраната като пилот. За това мечтаех когато бях млад.
— Не мисля, че някой би се усъмнил в способностите ти да пилотираш самолет.
— Не. — Той се разсмя. — Но уменията ми да приземявам такъв са под въпрос.
Шарън седна на тревата.
— Трябва ли да се връщаш в болницата?
— Не. Изписаха ме. Получих хотелска стая в Марк. Тя се обърна и го погледна.
— Остани при мен. Имам собствено жилище в Норт Бийч.
Той се загледа в небето и дълго време не каза нищо. Един самолет летеше срещу тях по посока на летището и от това разстояние приличаше на Стратън 797. И двамата го видяха, но никой не каза нищо. Джон Бери мислеше за онова, което ги очакваше. Разследвания, съдебни заседатели, съдебни зали, новинарски емисии. Независимо дали им харесва или не, двамата с Шарън щяха да се превърнат в център на новините.
— Няма да изглежда добре в очите на обществеността. Ние нямаме право на личен живот. Поне за известно време. Беше ми нужен половин час, за да се измъкна от репортерите, преди да дойда тук.
Тя пусна ръката му и се изправи.
— Трябва да повикам Линда. Нахлузи обувките и взе шапката си.
Бери застана до нея и отново хвана ръката й.
— Знаеш, че искам да дойда при теб… Но за теб е по-лесно да…
— Защо? Защото нямам какво да губя? Но ти също нямаш какво да губиш. — Тя се обърна към него. — Коя беше първата ти мисъл, когато излезе от онази кабина и разбра, че си жив? Че нямаш търпение час по-скоро да се прибереш у дома и да се върнеш на работа?
— Не… Мислех само за теб…
Шарън го изгледа продължително, а след това се обърна и извика на Линда.
— Трябва да тръгваме, скъпа. — После погледна Бери. — Предполагам, че утре ще се видим. Извинявай, че те поставих в затруднено положение, но… държа на теб. Освен това виждам, че си нещастен. — Загледа се в Линда, която тичаше нагоре по хълма. — Непрекъснато си мисля за всички приятели, които изгубих по време на полета. Мисля и за капитан Стюарт. Той беше добър човек. Сериозен и компетентен. Ти ми напомняш за него. Той веднъж ми бе казал, че има семейни проблеми и не знае как да ги разреши. Неговите семейни проблеми вече са без значение. Но не и твоите.
Бери се замисли за хората, които бе върнал обратно. Оцелелите, които щяха да продължат да вегетират, без да съзнават, че живеят. Дали те бяха по-добре от онези, които загинаха? Не знаеше. Оцеляването само по себе си беше ли достатъчно, или трябваше да има и още нещо?
Линда изкачи склона и се затича към тях.
— Тръгваме ли?
Шарън й се усмихна.
— Да.
Хвана Линда за ръка и тръгна надолу по хълма. Точно преди да стигнат до подножието му, Бери извика след тях:
— Шарън?
Тя спря и се обърна.
— Да, Джон?
Линда я държеше за ръка и двете гледаха към Бери.
Джон Бери направи няколко колебливи крачки към тях. Докато вървеше надолу по хълма, забеляза в далечината високите кули на моста Голдън Гейт. Те се издигаха величествено, окъпани в светлината на залязващото слънце. Мигът, в който за пръв път зърнаха кулите на моста Голдън Гейт, беляза началото на тяхното избавление, сложи началото на новия им живот.
Той се спря по средата на склона и попита:
— Може ли да вечеряме заедно?
— Тази вечер не мога. Едно от старите ми гаджета ме покани да излезем на вечеря.
— Ще те взема в осем.
— Той ще мине да ме вземе в осем и половина.
— Но ти няма да си у вас. Шарън се разсмя.
— Знаеш ли къде живея?
— Ще те намеря.