Адският свят
- Автор: Грийн Саймън
- Серия: twilight of the empire #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сийка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Адският свят». Краткое содержание книги:
Но промяната не била съобразена с природните закони. Тя била предизвикана изкуствено и се поддържала от едно-единствено Устройство, разположено в Медната кула в центъра на града. Постепенно хората с ужас започнали да научават истината за това, какво са направили със себе си. Формата на тялото се контролирала от мозъка, а те били забравили, че разумът е нещо много повече от съзнателна воля и интелект. Телесните промени започнали да се извършват под диктата на демоните в подсъзнанието, на инстинктите, егото и суперегото — скритата в мрака област на ума, отвъд нормата и здравия разум, неподвластна на контрол. Хората открили отвратителни удоволствия и ужасни копнежи и техните мечти станали потайни и гнусни. Ужасът започнал.
Чужденците били телепати от ниско ниво, но Устройството променило това. Тяхната есперност станала дива и силна, а мислите — тъмни и необуздани, тайни и лоши, жестоки, ужасни, отвратителни, грозни и не били неприкосновени. Те бързо се научили, че един по-могъщ ум може да завладее по-слабия и да променя тялото на победения по собствена воля. Преди великото Устройство хората на Улф IV били спокойни, здравомислещи. Те живеели дълго и се наслаждавали на живота. Но се устремили твърде нависоко и загубили всичко, което били постигнали, докато накрая по улиците на града тежко пристъпвали само чудовища.
Градът западнал. Улиците му били изпълнени с ужасни, гнусни твари, безумието придобило форма и очертания. И накрая достигнали до ужасния финал. Чужденците не можели да умират. Ако някой крайник бивал откъснат, израствал отново. Раните зараствали за секунда. Чудовищата се разкъсвали и изяждали едно друго, но дори и най-жестокото зверство не могло да ги убие вече.
Градът просъществувал още малко. Устройството действало само върху жива материя. В края на краищата и градът се разпаднал, защото машините били занемарени. Само великото Устройство, конструирано така, че да работи за вечни времена, продължавало да изпълнява своето предназначение. Неговото влияние се разпростряло по цялата планета, въздействало в една или друга степен върху всичко живо. Но тогава се случило нещо непредвидено.
Великото Устройство и чужденците имали непрекъснат двустранен контакт, така че програмите му да отговарят на техните желания за промяна. Така постепенно, но прогресивно безумието на чужденците започнало да се предава на Устройството и то полудявало. Програмите му започнали да се изкривяват и изопачават в усилията си да изпълнят желанията и мечтите на хората. Накрая то отгатнало опасността, която се криела в него, и предприело единственото възможно действие — самоизключило се, приспивайки града с надежда бъдещето да доведе до решаването на дилемата.
Времето минавало. Трудно е да се каже колко години или векове изтекли. Чужденците не можели да умират, а Устройството било спокойно. То чакало, поддържайки се с минимум енергия.
Но ето че пристигала Дяволската Ескадрила и есперността на Де Чанс събудила великото устройство от вечния му сън. Твърде много време обаче било изминало и то вече не било нормално. Може би защото извънредно дълго било подложено на безумието на чужденците или пък светът твърде много се различавал от онзи, на който то било конструирано да служи, така че нищо нямало вече смисъл за когото и да било. Нищо не било от значение. Великото Устройство си имало своите програми.
То събудило Спящите и града и кошмарите започнали отново.
Де Чанс падна на колене и се разтресе неудържимо. Повърна на пода и Корби протегна ръка да я успокои. Линдхолм погледна натам, откъдето бяха дошли. Нещо напираше насам. Той вдигна силовия си екран и измъкна деструктора от кобура. Стената се пропука отгоре додолу и се разтроши на парчета, когато някакво огромно бронирано тяло се вряза в нея. Един летящ камък разби полевия фенер на Де Чанс и тъмнина изпълни стаята.
ШЕСТА ГЛАВА
ЛОВЪТ
Вечерта преваляше, бавно настъпваше нощта, когато Хънтър водеше Доктор Уйлям и Изследователката по улиците на изоставения град. Зеленото небе стана тъмно и зловещо, когато слънцето бавно потъна зад гигантските кули. Сградите хвърляха сенки със страшни очертания и осветените тук-там прозорци изглеждаха ярки и злокобни в плътния мрак. Студът беше кучешки, а ставаше още по-студено и Хънтър трепереше въпреки загряващите елементи в униформата му. Той погледна тайно Кристъл и Уйлямс, но никой от тях не проявяваше признаци, че го мъчи студът. Капитанът се намръщи. Изследователката бе тренирана да издържа на екстремни колебания на температурата, докторът обаче бе цивилен. Най-вероятно тези скрити в него приспособления бяха причината. Хънтър споделяше всеобщото недоверие към черноборсаджийските присадки, ала сега бе принуден да признае, че понякога вършат работа. Той духна в замръзналите си длани и ги заудря една о друга, опита се да си мисли за топли неща.