Колоните на сътворението
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колоните на сътворението». Краткое содержание книги:
— Виждала ли си някога подобно нещо? — попита я той.
— Опасявам се, че да — пророни тя и събра камъните с изящните си пръсти.
— Така ли? — Беше сигурен, че подобно необичайно събитие, такава изумителна подреденост, не би му убягнало. — Кога?
Тя разбърка камъните в шепата си.
— При предишните четири хвърляния. С това станаха пет. Абсолютно еднакви. Всеки отделен камък попада на съвсем същото място.
Тя хвърли камъните още веднъж. В този миг небето като че се разтвори, пороят се изля върху къщата им с гръм и трясък. Фридрих хвърли бърз поглед към небето, след което подири с очи жена си. Камъните се изтърколиха и заподскачаха по дъската.
Първият се насочи към центъра и спря точно в средата на Милостта. Светкавица. Останалите камъни някак съвсем естествено се насочиха към съвсем естествените си места, само дето тези места бяха досущ предишните.
— Шест — прошепна Алтея.
Гръм.
Фридрих не знаеше дали тя говори на него или на себе си.
— Но първите четири пъти бяха за тази жена — Марджъри. Нали хвърляше камъните за нея. Това е част от нейното предсказание.
Дори на самия него му прозвуча повече като молба, отколкото като констатация.
— Марджъри дойде за предсказание — отвърна Алтея. — Това не означава, че камъните са готови да и го дадат. Те решиха това предсказание да бъде за мен.
— И какво означава то?
— Нищо. Поне все още. Засега е само далечна възможност — буря на хоризонта. Камъните може да решат, че бурята ще премине.
Докато я гледаше как прибира камъните си, го обзе чувство на тревога.
— Стига вече, трябва да си починеш. Нека ти помогна, моля те, Алтея. Ще ти приготвя нещо за ядене. — Той проследи с поглед как ръката и прибира последния камък — онзи в средата. — Остави ги. Ще ти направя чудесен горещ чай.
Никога досега не беше възприемал камъните като нещо зловещо. Този път му се стори, че отваряха пътя към нещо ужасно, идещо да застраши живота им.
Не искаше жена му да ги хвърля отново.
Отпусна се до нея.
— Алтея…
— Шшт, Фридрих. — Каза го с монотонен глас, не ядосано, не с укор, но категорично. Дъждът яростно изтрещя по покрива. Водата в улуците забушува. Мракът навън бе раздран от ослепителни светкавици.
Той се вслуша в тракането на камъните, сякаш костите на мъртвите заговориха на жена му. За пръв път в съвместния им живот той изпита омраза към седемте камъка, сякаш в рефлекс за самосъхранение. Все едно те щяха да му я отнемат.
От мястото си върху червената възглавница с втъкани златни нишки Алтея отново хвърли камъните към Милостта. Те изтрополиха върху дъската и Фридрих примирено проследи с поглед къде ще спрат — на съвсем същите места. Щеше да се изненада, ако не беше станало така.
— Седем — пророни тя. — Седем пъти, седем камъка.
Гръмотевицата изтрещя с плътен екот, сякаш гласът на недоволни и ядосани духове от отвъдния свят.
Фридрих докосна жена си по рамото. В дома им бе нахълтала чужда сила, за да превземе живота им. Не можеше да я види, но знаеше, че се е появила.
Изведнъж се почувства смъртно уморен, сякаш всичките му години живот се бяха стоварили едновременно върху плещите му, за да го смажат, да го накарат да се почувства стар като света. Запита се дали Алтея изпитва същото чувство, когато я наляга умората след хвърлянето на камъните. Потръпна при мисълта, че може да се живее цял живот в подобно развълнувано море от емоции. Неговият свят, светът на творец, изглеждаше толкова по-обикновен и блажен в своето невежество, далечен на бушуващите тук неясни сили. Но най-ужасното беше, че се чувстваше неспособен да закриля жена си от тази невидима заплаха. Пред нея беше безсилен.
— Какво означава това, Алтея?
Тя не бе помръднала. Гледаше като вцепенена тъмните камъни, разполагащи се върху Милостта.
— Идва онзи, който чува гласовете.
Ослепителна светкавица раздра небето и изпълни стаята с бяло сияние. Контрастът между ярката светлина и потискащата сянка беше умопомрачителен. Мощният удар разтърси земята. Последва оглушителен трясък, чиято сила можеше да се сравнява единствено с величието на светкавицата.
Фридрих преглътна.
— Знаеш ли кой е той?
Тя покри с длан ръката му, отпусната на рамото и.
— Спомена нещо за чай? От този дъжд ми стана студено.
С удоволствие бих пийнала една чашка.
Той погледна първо усмивката и, хвърляща меки отблясъци в очите и, после камъните върху Милостта. Поради някаква причина не искаше да му отговори — поне засега. Той опита да подхване въпроса от другаде.
— Какво кара камъните ти да се подреждат така, Алтея? Какво би могло да означава подобно нещо?