Глинени крака
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #19
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Глинени крака». Краткое содержание книги:
Есенните мъгли пълзят из Анкх-Морпорк, а градската стража издирва престъпник, когото никой не е виждал. Може би големите знаят нещо. Но тези невъзмутими глинени човеци, които се трудят денем и нощем, без никому да навредят, изведнъж са започнали да се самоубиват…
И Стражата си има предостатъчно свои проблеми. Върколакът в нея страда от сериозни затруднения преди пълнолуние. Ефрейтор Нобс се сдушава с тузарите на града, а в току-що постъпилото на служба джудже нещо не е наред, ако се вгледаш зорко — то носи грим и обици. Кому да се довериш, когато разярени тълпи излязат на улицата, заговорници плетат паяжините си, а всички улики те подвеждат да се изложиш?
Посред нощ сър Самюъл Вайс, Командирът на Стражата, изведнъж открива, че истината май се е стаила в думите, които пълнят нечии глави.
Една смразяваща история за отрова и грънци!
Наредените в двора механични чукове удряха с грохот, задвижвани от голямо колело с впрегнати в него биволи. Имаше още мечове и щитове за изковаване. Отвсякъде изригваха искри.
Силен в ръката свали шлема си (един тип от председателството на лигата пак намина да го тормози) и го избърса с кърпичка отвътре.
— Дибук? Къде си, дяволите те взели?
Усещането за запълнено пространство го накара да се обърне.
Неговият голем стоеше само на една-две педи зад гърба му и светлините на леярната играеха по тъмночервената изпечена глина.
— Колко пъти съм ти казвал, че не искам да ме издебваш така, а? — кресна Силен в ръката, за да надвика шума.
Създанието вдигна плочата си пред очите му.
„МНОГО ПЪТИ.“
— Свърши ли си твоите работи в светия ден? Много се забави, да знаеш!
Нова дума на плочата: „СЪЖАЛЯВАМ.“
— Е, щом си вече тук, върви да поемеш трети чук и ми прати господин Винсънт в канцеларията. Разбра ли?
„ДА.“
Силен в ръката се качи по стълбата. Горе се обърна пред вратата и огледа озарените от червеникаво сияние леярна и ковачница. Видя Дибук да застава до посочения му чук и да показва плочата си на главния майстор. Винсънт тръгна към стълбата. После големът взе една заготовка за меч, пъхна я под чука за няколко удара и я захвърли настрана.
Силен в ръката се втурна надолу.
Преди да преполови стъпалата, Дибук пъхна главата си под чука.
Когато собственикът стъпи на земята, отекна първият удар.
Още препускаше по покрития с шлака и пепел двор, следван по петите от работниците, когато проехтя вторият удар.
Тъкмо стигна до Дибук и чукът удари за трети път. Светлината в очите на голема замъждука. Безизразното лице се пропука.
Чукът се вдигна…
— Залегнете! — изрева гръмовно Силен в ръката. …и след миг останаха само керамични парчетии.
Когато тътенът заглъхна, Силен в ръката се изправи и си изтупа дрехите. Навсякъде се кълбеше прахоляк. Чукът бе изскочил от рамката си и лежеше до наковалнята сред купчина отломки от голема.
Собственикът вдигна нерешително късче от стъпало, пусна го на земята и издърпа плочата от останките.
„СТАРЦИТЕ НИ ПОМАГАХА!
НЕ УБИВАЙ!
ГЛИНА ОТ МОЯТА ГЛИНА!
СРАМ.
ПЕЧАЛ.“
Майсторът надникна над рамото му.
— Туй чудо що стана?
— Аз откъде да знам? — озъби му се Силен в ръката.
— Ама той разнесе чая следобед и нищо му нямаше. После излезе за два-три часа и ето ти сега…
Собственикът вдигна рамене. Големът си е голем и с това всичко се изчерпва… но от спомена за главата, наместваща се под гигантския чук, още го тресеше.
— Оня ден чух — подхвана майсторът, — че в дъскорезницата на Мътната улица нямали нищо против да продадат своя голем. Нацепил цял махагонов дънер на клечки или нещо подобно. Да отида ли да поразпитам?
Силен в ръката още веднъж прочете думите върху плочата.
Дибук не бе особено словоохотлив. Пренасяше нажежено до червен блясък желязо, изковаваше заготовки с юмруците си, почистваше сгур от отливки, които биха овъглили всеки човек… без да изрече дори думичка. Е, да, не можеше да говори, обаче оставяше у всички впечатлението, че не би приказвал дори да имаше дар слово. Просто си вършеше работата. Никога не бе изписвал наведнъж толкова думи, колкото преди да се затрие сам.
А те подсказваха на Силен в ръката за черна мъка, за напиращ безмълвен вой. Ама че тъпотия! Тези неща не можеха да се самоубиват, нали?
— Шефе, питах те искаш ли да си намерим друг отнякъде? — сепна го майсторът.
Собственикът запрати ядно плочата към стената и с облекчение я видя да се пръска на късчета.
— Не искам. Разчистете тук. И поправете проклетия чук.
Сержант Колън положи сериозно усилие, за да вдигне глава над ръба на канавката.
— Ти… ти добре ли си, ефрейтор лорд Дьо Нобс? — успя да изгъргори.
— Не знам, Фред. Тая мутра чия е?
— Мойта, Ноби.
— А, слава на боговете, уплаших се да не е моя.
Колън се отпусна по гръб.
— Ноби, пльоснали сме се в канавката… Ооох…
— Всички сме в канавката, Фред, само дето някои зяпат звездите…
— Е, аз пък зяпам твойто лице, ща не ща. По-добре да бяха звездите, сериозно ти говоря. Хайде, надигай се…
След няколко безплодни напъна двамата някак се изправиха взаимно.
— Къдедеде сме… сме, Ноби?
— Няма спор, че излязохме от „Барабана“… Ей, кой ми е метнал чаршаф на тиквата?
— А, бе, Ноби, туй е мъглата.
— Ами тия крачища под мене?
— Трябва да са твойте. Мойте са си при мене.
— Ясно, чатнах. Ооох… Сержант, май доста изкърках.
— Къркан като лорд, а?
Ноби предпазливо вдигна ръка към шлема си и установи с напипване, че някой му е нахлупил хартиена корона. Намери мечтания фас зад ухото си.